– Какво искаш от мен, Аня? Защо се върна?
– Първо, за да направя това. – Тя цъкаше тихо, когато се изправи и тръгна към него. Сграбчи окованата китка и я дръпна под лъч лунна светлина, струяща през прозореца. Другата си ръка тя размаха над метала.
Ярък кехлибарен лъч засия между пръстите ù. Той усети топлина, усети как веригата се отваря и пада на пода.
– Всеотварящият ключ? – попита той шокиран.
– Да. – Тя отпусна ръка. – Ще ми кажеш ли какво те вбеси толкова?
– Видях те да говориш с Кронос.
– Какво? Видял си? Как?
– Не знам как, само знам, че те видях в ума си. Какво каза той?
Тя примигна към него.
– Искаше ключа.
Проклетият ключ!
– Кажи ми защо от вътре в теб излиза светлина! – Беше очаквал метал.
– Не. Но ще ти кажа, че ако ти ме убиеш, ключът ще пресуши силите ти. Ето. Вече знаеш. Затова Кронос иска ти да му свършиш мръсната работа. И преди да споменеш нещо, не планирах да ти кажа, защото: първо, нямах намерение да умирам и второ, ти щеше да решиш, че лъжа, за да те държа на разстояние. Но сега знаеш. Не можеш да кажеш, че не съм те предупредила.
Той нямаше да я убие, така че предупреждението имаше малко значение.
– Как Кронос смята да вземе ключа, при положение че той е вътре в теб?
– Вече знаеш. Ти ме убиваш и отслабваш, а той се спуска и го взема от горкото ми мъртво тяло.
– Значи трябва да умреш, за да го притежава някой друг?
– Не. Мога да го дам доброволно.
– Тогава му го дай, жено!
– Ако му го дам, аз ще отслабна. За постоянно. По лошото е, че няма да мога да се пренасям. Схвана ли сега?
О, да. Той внезапно схвана и едва не повърна. Не можеше да открадне ключа от нея, без да я убие, а тя не можеше да го даде на Кронос, без да загуби силите си, следователно Лушън нямаше нищо, което да замени с бога за живота на Аня. „Какво ще правя, по дяволите?“
Без да усети смущението му, Аня огледа стаята.
– Докато вилнееше и разрушаваше всичко тук, дали си унищожил и провизиите ни за Арктика?
– Да.
– Бях убедена, че ти никога няма да изгубиш самообладание. Сериозно, научи се на малко самодисциплина, в името на боговете! Трябва да се срамуваш.
– Срамувам се.
– Добре.
„Мисли за ключа по-късно, когато си сам и не си погълнат от аромата на ягоди и унищожение!“
– Преди да тръгнеш, ти каза, че искаш да обсъдиш нещо с мен. Какво?
– Забравих.
Той се съмняваше – Аня не забравяше нищо, но не коментира повече нищо.
– Да не се върна за още няколко часа в леглото?
Бузите ù почервеняха.
– Тук съм, за да си взема нещата, защото съм готова да започна да търся тези артефакти. Скучно ми е, а все пак изглежда възхитително опасно да вървим през снега в търсене на древна реликва.
В очите ù имаше нещо – твърде ярък блясък, може би. Принудена небрежност, вероятно. Тя отново не казваше истината.
– Остави ме, за да може Страйдър да ме види гол и окован за леглото – каза той, за да разведри настроението ù. Вероятно тогава щеше да му каже истината. – Благодарих ли ти за това?
– Не, не си. – Тя се усмихна бавно и този път радостта ù беше искрена. – Хареса ли му?
– Сигурно. Направи снимка. – Унижение стопли врата и бузите му, когато си спомни.
Аня се разсмя искрено и звукът от този смях беше вълшебен. Кожата му изтръпна и той имаше чувството, че току-що е покорил целия свят.
– Какво искаш да обсъдим? – попита той нежно. – Кажи ми истината!
Усмивката ù помръкна.
– Исках да ти кажа... исках да кажа... Не съм сигурна, че харесвам отношението ти.
– Не съм сигурен, че знам какво имаш предвид.
– Просто не знам. Не бъди толкова лигаво мил с мен! Причинява ми гадене.
– Гадене?
– Да не си станал ехо? Да. Гадене. Леле!
Лушън скръсти ръце на гърдите си и втренчи поглед в нея объркан.
– Защо се държиш така? След като ме умоляваше да продължавам да ти доставям удоволствие.
Тя въздъхна дълбоко и се отдръпна от него. Само стъпка, но не му хареса.
– Осъзнах, че съм сгрешила, това е – каза тя.
Какво ставаше тук?
– Не ми ли се доверяваш вече?
– Не.
– Защо? Можех да те обладая тогава, и двамата го знаем. Но не го направих. И мисля, че и двамата знаем колко близо беше този момент, а ти го желаеше.
Тя го погледна гневно.
– Аз си играех с теб. Преструвах се.
Той също я загледа гневно.
– Мога да повярвам на много неща за теб, сладкишче, но това не е едно от тях. Вече не.