– Това е най-тъжното нещо, което съм чувала. – Тя изтупа прашинка от рамото си.
– Не ме карай да доказвам думите си!
– Шибай се! – Още едно изтупване. Той забеляза, че ръката ù трепери.
– Би ти харесало, нали? Да те чукам?
Тя се отказа от нехайното си поведение и го шляпна, провлачвайки длан по бузата му.
– Първо, не трябва да говориш така. И второ, не ме карай да излагам очевидното! Аз... аз... съжалих те, очевидно. – Последното беше изграчено. Дори сълзи изпълниха очите ù.
По челюстта на Лушън заигра мускул. Усещаше как вътре в него отново се заражда порив да обижда и ранява. Горещ, стръвен, умоляващ за възможност да нанесе още щети. Да унищожава. Би му харесало да си каже, че Аня лъже за това (беше усетил удоволствието ù, радостта ù от докосването), но го обзе отново несигурност.
Тя беше красива и можеше да избере също толкова красив мъж. Вероятно го беше желала по-рано, заради възможността да легне с грозен мъж, но вече не го искаше, след като го беше направила и мислеше, че това е най-добрият начин да го зареже.
– Няма да се опитам да те убия отново, така че можеш да спреш с опитите си да ме разнежваш – каза ù той.
– Колко хубаво! – измърмори тя и погледна встрани. По бузите ù изби червенина.
– Само имай предвид, че ако ме удариш отново, аз също ще те ударя – излъга той. Никога нямаше да може да я нарани и го знаеше.
– Едно момиче може да се надява – каза тя нежно, сменяйки тактиката.
Гневът му кипна с още един градус.
– Остани тук или се върни у дома, но аз ще купя други провизии и искам да го направя сам.
Раменете ù се опънаха и брадичката ù се вирна.
– Идвам с теб, така че...
– Не. Няма. – Той поклати глава. – Приключих с теб.
Тя прокара език по устните си.
– Все едно. Познавам някого. Той живее в Гренландия и има всичко, от което се нуждаем. Ще отскочим до мястото му, ще заемем каквото искаме и ще тръгнем към Арктика.
Той. Думата отекна в главата на Лушън и завихри буря от ревност.
– Кой е той? И защо не отскочихме при него по-рано, вместо да ме влачиш до Швейцария?
– Той ми е приятел и не те заведох при него, защото исках да видиш моя... Исках да пазарувам с теб и мислех, че имаме много време – каза тя и ритна парче стъкло на пода. – Проклятие! Отново си гледам в краката.
– Ами, спри! – Беше мислила, че имат много време, което значеше, че вече не мисли така. Защо? – Кронос заплаши ли те? – Щом думите излязоха от устата му, поведението на Аня започна да има смисъл.
Тя се извърна от него и гърбът ù беше скован.
– Сякаш ми пука за заплахите на това копеле.
О, да. Кронос наистина я беше заплашил.
– Какво ти каза той?
– Спри, просто спри! Кронос не каза нищо важно. Освен това, каквото има между мен и друг мъж, не е твоя работа, нали? Сега искаш ли да посетим Уилям или не?
– Не. Не искам никой да знае какво търсим. Кажи ми какво ти каза Кронос!
– Уилям няма да знае, че сме там. Обещавам. И по дяволите, Кронос не каза нищо.
– Имаш намерение да откраднеш от този Уилям?
– Да. Е, готов ли си, или не? – попита тя хладно.
Той я огледа. Жената пред него не беше жената, която беше целувал и усещал по-рано. Тази беше по-студена, по-резервирана. Това не му харесваше, но не знаеше как да я промени.
На Лушън му се искаше да има силата да предизвика краля на боговете тук и сега. Искаше му се да има силата да си тръгне от Аня завинаги. Тя го обсебваше. Но въпреки това, което беше заявил преди малко, той не искаше да е сам. Не искаше да е без нея.
Сякаш усетила капитулацията му, тя се обърна и му размаха показалец. Беше бледа, очите ù бяха тъжни, но устните ù се усмихваха.
– Ще се видим там, Цветенце.
Лушън не я последва веднага. Събра камите и пистолета си, провери дали е зареден. Не се знаеше кой е този мистериозен Уилям. Но честно казано, самоличността му нямаше голямо значение. Лушън вече го мразеше.
Може би, докато бяха в Гренландия, Смърт щеше да бъде призован да вземе душата на копелето.
Един воин можеше да се надява все пак.
И тогава сякаш по даден знак Смърт го призова. За съжаление в САЩ, така че никой от тях не беше щастлив. Лушън въздъхна. Бързо окачи всичките си оръжия и се дематериализира. Аня и нейният мистериозен мъж трябваше да почакат.
* * *
„Колко дълго мога да продължавам така?“ – чудеше се мрачно Аня. Болката по лицето на Лушън, когато му беше заявила, че е изпитвала съжаление към него, едва не я беше съсипала.
Дори ù се беше доплакало. Все още ù се плачеше. Беше взела пример от Кронос, беше открила слабостта на Лушън и я беше използвала. „Ако ти не можеш да му устоиш, трябва да го накараш той да ти устои.“