– Глупави души – промърмори той. Вече не звучеше замаян, а печален. Малко разстроен. – Защо се борят?
Облекчена, тя се отпусна до него и зарисува сърца по гърдите му. Няколкото пъти, когато беше наблюдавала задълженията му, той беше свършвал работата си за минути. Искаше да знае какво го е забавило толкова тази нощ, но можеше да предположи. Имало е много мъртви.
– Предупреди ме следващия път и ще дойда с теб.
Той отвори очи, за да я огледа.
– Защо искаш да посетиш ада?
„За да не трябва да носиш бремето сам“ – помисли тя, но на глас каза само:
– Може да е забавно.
– Не е забавно, гарантирам ти. – Той прокара пътечка по ръката ù и тя видя рана, заздравяваща на китката му.
Някоя от душите ли го беше ранила? Ако беше така, имаше късмет, че вече е мъртва.
– Просто ме вземи! Става ли? Моля те, моля те, моля те! Искам да отида.
Дланта му се настани върху гърдата ù и той целуна белега, който беше оставил на шията ù.
– Да те взема. Ммм, харесва ми как звучи. – Пенисът му се уголеми и се притисна към клитора ù.
Тя изстена, разтвори крака и каза:
– Не това имах предвид, но ми харесва къде е главата ти. Буквално.
Той се засмя и се зае да я „вземе“ в света на удоволствията. Едва по-късно тя осъзна, че той не беше ù обещал.
ЧЕТЕРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Парис бавно отвори клепачите си. Бяха натежали, сякаш ги притискаха големи камъни. Устата му беше суха и с лош дъх, сякаш нещо беше умряло в нея, а кожата го сърбеше. Китките и глезените му бяха стегнати в нещо студено и тежко.
Какво не му беше наред, по дяволите? Къде се намираше? Не помнеше да се е съгласявал да си играят на връзване с... каквото и да ù беше името.
– Добре. Най-после си буден.
Той разпозна сладко невинния глас, но не можа да го свърже с лице. Намръщи се. Пред него пулсираха бели светлини, от които очите му се насълзиха, и той примигна срещу тях. Последното, което си спомняше, беше как целува жена. Топлите ù пъстри очи и кестенявата коса най-после пробляснаха в съзнанието му. Луничаво, обикновено лице.
Той беше целувал тази жена (как беше името ù?), а после беше изгубил съзнание. Нали?
– Парис – каза тя, а гласът ù сега беше стоманен. Внезапно се озова клекнала пред него.
Обикновеното лице, което си беше спомнил, вече беше тук в плът и кръв. Парис прокара трепереща ръка през собственото си лице, опитвайки се да се ориентира. Издрънчаха вериги и дръпнаха ръката му. Тя дали... със сигурност не. Тя нямаше достатъчно сила, за да го повали.
Сигурно ги бяха нападнали Ловци.
– Те ли ни заключиха? – Гласът му беше пресипнал. Беше му трудно да си спомни всичко. Беше лишен от секс от известно време, което обясняваше слабостта и факта, че е бил надвит.
– Аз те заключих – каза тя с въздишка.
„Какво е облякла сега?“ Въпреки че не беше дошъл в пълно съзнание, той обърна изцяло вниманието си към жената. Косата ù беше опъната назад в строг кок. Луничките ù бяха покрити с грим, а очите ù бяха уголемени от очила с дебели стъкла.
В същия миг той вече беше възбуден и я желаеше.
– Защо си направила такова нещо?
– Не можеш ли да познаеш? – Тя се пресегна и наклони главата му настрани. Огледа врата му и прокара пръст по една болезнена точка. Прободна рана, осъзна той и отговорът на въпроса ù си дойде на мястото.
– Ти си мой враг. – И въпреки че кръвта му се смрази, всички негови клетки оживяха под докосването ù, алчни за още. Но тя не изглеждаше ни най-малко възбудена от него. За нея това беше чисто и просто работа.
– Да. Раната не зараства – каза тя намръщено. – Нямах намерение да те набода с иглата толкова силно. За което съжалявам.
Тя съжаляваше? Моля ви! Целувката им се разигра в ума му. Горещият ù малък език в устата му... гърдите ù в ръцете му, малки, но чувствителни... остра болка. Очите му се присвиха върху нея.
– Ти ме измами. Изиграла си ме.
Отново.
– Да.
– Защо? И не ми казвай, че си Стръв. Не си достатъчно красива – каза го само за да е жесток.
Бузите ù потъмняха до тъмнорозово, и за секунди стана красива.
– Не, не съм Стръв. Или по-скоро не бих била за никой друг, освен за теб. Но пък ти не си особено претенциозен към тези, които чукаш, нали, Безразборност? – всяка дума показваше погнусата ù.
Парис я огледа.
– Очевидно не.
Цветът на бузите ù потъмня и пенисът му се втвърди още малко. „Долу, момче!“
– Не се ли боиш, че ще те нараня? – попита той много нежно.
– Не. – Тя го погледна учудено. – Нямаш силата. Погрижих се за това.
„Не ù се противопоставяй, идиот такъв! Прелъсти я, върни си силата и издухай това място!“ Наложи се да надене маската на нежен и страстен мъж. Тъжно, но нямаше нужда да насилва страстта.