Мадокс се усмихна при спомена. Двамата с Аерон се наслаждаваха на боевете, които си устройваха, и прекарваха много часове в усъвършенстване на уменията си. Когато Мадокс губеше контрол върху демона си, Аерон му помагаше да го победи. Сега Аерон беше много различен от воина, който беше преди. Див, жесток и изпълнен с омраза.
Ако освободяха Аерон, той щеше да убие четири невинни жени, точно както боговете му бяха заповядали. А ако убиеше тези жени, никога нямаше да може да се възстанови от жаждата за кръв. От самото начало Аерон беше разбрал, че ако отнеме невинния им живот, това ще го изтласка отвъд ръба.
Мадокс знаеше това твърде добре.
Той беше убил Пандора секунди след като демонът на Насилие влезе в тялото му. И безброй векове беше плащал за това. Беше убиван всяка нощ по същия начин, по който беше убил нея – намушкван в стомаха шест адски пъти. Само че, за разлика от Пандора, той винаги се будеше на следващата сутрин, знаейки, че трябва да умре отново.
Но Ашлин го беше спасила, давайки му най-после причина да живее. Сега безценната му жена носеше неговото дете.
Както винаги мисълта накара сърцето му да затупти учестено и стомахът му да се свие от лека болка.
Що за баща щеше да бъде? Той вече обичаше бебето, знаеше, че ще го защитава, дори да бъде убит и да се наложи да си пробива с бой път от ада, за да го направи.
Той искаше и Аерон да изпита същото усещане за семейство. Любов и опрощение. Свобода. Но мъжът беше истински погълнат от жажда за кръв. Не можеше да бъде оставен в близост до воините – негови приятели и братя, още по-малко до човешка жена. Мадокс не знаеше как Аерон ще намери жена, която да го укроти.
Главата му се наклони настрана, докато слизаше по стълбите към тъмницата. Нямаше тракане на нокти по решетките. За първи път от седмици не отекваха ругатни. Беше зловещо тихо. Мадокс остави подноса на пода и забърза напред.
Когато стигна до килията на Аерон, той изпита неподправен страх. Решетките бяха изтръгнати.
Аерон го нямаше.
* * *
Изпълнявайки ролята на пазач, Рейес крачеше по покрития с мъх периметър на твърде тихия, злокобно изглеждащ римски храм, докато приятелите му търсеха следи от Тези, за които не се говори. След като Лушън и другите бяха разбрали къде да започнат да търсят артефакти, екипът на Сейбин търсеше информация за титаните. За техните слабости. И за техните врагове.
Въпреки че храмът доскоро беше заровен под морето, останалите стени все още бяха с петна от кръв. Имаше стени, изградени от човешки кости. Дотук воините не бяха намерили нищо. Дори срязването и пускането на свежа кръв върху олтара не беше подействало. Рейес се чудеше за стотен път точно какво се беше случвало в този храм през златния му век. Понякога можеше да се закълне, че чува писъци да свистят във вятъра.
Лушън се беше появил неотдавна, изглеждайки по-спокоен и задоволен, отколкото Рейес някога го беше виждал. Дори изглеждаше щастлив. Какво беше причинило тази промяна? Рейес му завиждаше, каквото и да беше. Завиждаше и се радваше за Лушън. Но дори противно щастливата кръв на Лушън не беше дала резултати. Нямаше видения, нито следи. А Рейес беше уморен от цялото това безплодие, от безпомощност и от провали.
Тази сутрин телевизионните станции по света бяха разтръбили новината за храмовете по целия свят. Той не беше сигурен кой и защо беше решил да ги разкрие. Знаеше само, че скоро щяха да пристигнат хора – Ловци, туристи, търсачи на съкровища и изследователи. Времето беше по-ценно от всякога.
– Проклятие! – изръмжа Рейес. Нуждаеше се от болка, реши той или щеше да се пречупи и да убие някого. Смъртен, воин. Нямаше значение. – Ще бъда наблизо – каза той на Сейбин, докато минаваше край него. – Извикай ме, ако ти трябвам!
Сейбин не се опита да го спре. Вече се беше научил.
Докато стигне гората, която обкръжаваше храма, Рейес вече беше извадил кама. Той се облегна на най-близкото дърво – беше с червени листа, които караха клоните да изглеждат, сякаш кървяха – и започна да дълбае Х-ове по ръката си. С острото срязване и пускането на кръв, истинска кръв, част от гнева му премина.
„Ако Даника може да те види сега...“
Той изсумтя. Тя вече го мразеше. Да го види така едва ли щеше да я накара да се влюби в него.
Мобилният телефон в джоба му избръмча и той изпусна разочарована въздишка. Сейбин го беше снабдил с този телефон преди няколко седмици. Рейес не беше сигурен дали го харесва – понякога един мъж имаше нужда да бъде свободен от всичко, дори от контакт с другите – но го беше задържал. В случай че нещо се случи.