Дашиъл Хамет
Прокълната кръв
Първа част
РОДЪТ ДЕЙН
1. ОСЕМТЕ ДИАМАНТА
Това, което блестеше в тревата на пет-шест крачки от боядисаната в синьо тухлена стена, наистина се оказа диамант. Беше малък, не повече от четвърт карат. Пуснах го в джоба си и се заех да претърсвам поляната възможно най-старателно, макар че все пак не запълзях на четири крака. Бях преровил един-два квадратни метра, когато входната врата на семейство Легет се отвори. На най-горното широко каменно стъпало застана някаква жена и ме загледа отвисоко с добронамерено любопитство. Беше моя възраст — около четирийсетгодишна, с тъмноруса коса, приятно кръгло лице и розови бузи с трапчинки. Облечена бе в бяла домашна роба на светлолилави цветчета. Спрях да ровичкам из тревата, приближих се до нея и попитах:
— Вкъщи ли си е мистър Легет?
— Да. — Гласът й бе спокоен като лицето й. — При него ли сте дошли?
Отговорих положително. Тя ми се усмихна.
— И вие ли сте детектив?
Признах си. Тя ме отведе в една стая на втория етаж, издържана в зелени, оранжеви и кафяви тонове, настани ме в тапицирано с плътна коприна кресло и отиде да извика мъжа си от лабораторията. Докато чаках, огледах стаята и прецених, че килимът в убит оранжев цвят, върху който бях стъпил, по всяка вероятност наистина бе ориенталски и много стар, че мебелите от орехово дърво не са били струговани на машина, а японските гравюри по стените едва ли са били подбрани от някоя целомъдрена девица. Едгар Легет влезе в стаята с думите:
— Извинете, че ви накарах да чакате, но чак сега можах да се откъсна от работата. Научихте ли нещо?
Гласът му бе неочаквано груб, стържещ, макар че държането му беше дружелюбно. На вид беше четирийсет и няколко годишен, мургав, мускулест, строен, среден на ръст, с изправена стойка. Щеше да е направо хубав, ако тъмното му лице не бе дълбоко набраздено от остри бръчки на челото и от ноздрите до ъгълчетата на устата. Къдравата му, доста дълга коса се виеше над и около широкото му набраздено чело. Червеникавокафявите очи изглеждаха необикновено бляскави зад очилата с рогови рамки. Носът му бе дълъг, тънък, леко орлов. Устните — тънки, някак си остри, подвижни над малката кокалеста брадичка. Черният костюм беше с елегантна кройка и изрядно поддържан.
— Още не — отвърнах на въпроса му. — Аз не съм полицай, а частен детектив — от агенция „Континентал“. Наети сме от застрахователната компания и едва сега започвам разследването.
— Застрахователната компания ли?
Той, изглежда, се изненада, защото повдигна черните си вежди над тъмните дъги на очилата.
— Аха. Не ви ли…
— А, да, разбира се. — Прекъсна ме с усмивка, като махна леко с ръка — дълга, тясна, с надебелени връхчета на пръстите, грозна като повечето ръце, с които много се работи. — Разбира се, не може да не са били застраховани. Не се сетих. Диамантите не бяха мои, както сигурно знаете. Бяха на Холстед.
— „Холстед и Бошан“? От застрахователната компания почти нищо не ми казаха. За оценка ли ви ги бяха дали?
— Не, използвах ги за едни опити. Холстед знаеше, че работя със стъкло — оцветявам го, нанасям му разноцветни петна или го боядисвам, след като е било произведено, — и го заинтригува възможността да се приложи този процес върху диаманти, най-вече, за да се подобри цветът на камъните, да се премахнат жълтеникавите и кафеникави оттенъци, а сините да се подчертаят. Помоли ме да опитам и преди пет седмици ми даде диамантите, за да започна работа. Бяха осем на брой и нито един не бе кой знае колко ценен. Най-големият тежеше малко повече от половин карат, някои по четвърт и с изключение на два всички бяха с лоши цветове. Това са камъните, които откраднаха.
— Значи опитите ви излязоха безуспешни? — попитах аз.
— Откровено казано, не постигнах никакъв напредък. Работата е твърде деликатна, а материалът — прекалено твърдоглав.
— Къде ги държахте?
— Обикновено ги оставях ей така, на видно място — разбира се, винаги в лабораторията, — но от няколко дни стояха затворени в шкафа. Откак приключих с последните безуспешни опити.
— А кой знаеше за опитите ви?
— Всички — не беше необходимо да ги пазя в тайна.
— От шкафа ли ги откраднаха?
— Да. Тази сутрин намерихме входната врата отворена, чекмеджето на шкафа разбито, а диамантите бяха изчезнали. Полицията откри следи по кухненската врата. А ние снощи нищо не чухме. Друго откраднато няма.
— Когато слязох долу тази сутрин — обади се мисис Легет от прага на стаята, — входната врата беше открехната. Качих се и събудих Едгар. Претърсихме къщата и видяхме, че диамантите са изчезнали. Полицията е на мнение, че човекът, когото видях, трябва да е бил крадецът.