— Един господ знае. Сега трябва да бягам, но при първа възможност ще се отбия при вас.
Издирих телефонния номер на Фицстивън, обадих се и чух провлаченото му: „Ало?“
— Най-добре да избързаш с вземането на книгата, ако искаш да бъдеш полезен — рекох.
— Защо? Нещо ново ли има?
— Има.
— Например?
— Ами туй-онуй, но ако някой иска да си пъхне носа в тайните на семейство Легет, не е сега моментът да човърка проблемите на несъзнателното начало.
— Прав си. Вече съм на бойна нога.
По време на разговора се появи и Ерик Колинсън.
— Хайде — рекох и го помъкнах към асансьора. — Тревогата може и да не е фалшива.
— Къде отиваме? — нетърпеливо попита той. — Открихте ли я? Всичко наред ли е? — Отговорих само на единия въпрос, като му съобщих адреса на Пасифик Авеню.
Оказа се, че не го чува за пръв път:
— Значи при Джоузеф. — В асансьора имаше още пет-шест души, затова сведох отговора си до едно неопределено „аха“.
Откритият спортен крайслер на Ерик беше паркиран зад ъгъла. Качихме се в него и започнахме да лавираме между колите и светофарите по посока на Пасифик Авеню.
— Кой е този Джоузеф? — попитах аз.
— Глава на един нов религиозен култ. Нарекъл е къщата си „Храм на Светия Граал“. Сега е много на мода. Нали знаете, в Калифорния такива никнат като гъби. Никак не ми харесва, че Габриел е там, ако наистина е така… Макар че, откъде да знам… може да са свестни хора. Джоузеф е един от странните приятели на мистър Легет. Смятате ли, че тя е там?
— Не е изключено. Член ли е на сектата?
— Ходи там от време на време. И аз съм бил с нея.
— Я ми разкажете каквото знаете.
— Ами… на пръв поглед всичко е наред — рече той неохотно. — Хората не са случайни: мисис Пейзън Лорънс, семейство Ралф Коулман, мисис Ливингстън Родман — все от сой. Пък и Холдорнови — Джоузеф и жена му Арония — изглеждат много свестни, но… не ми харесва Габриел да ходи там, и туйто. — Той за малко да уцели един трамвай с дясното колело на крайслера. — Не мисля, че е добре за нея да попада чак толкова под тяхно влияние.
— Били сте там — от какво естество е мошеничеството им?
— Всъщност не е мошеничество — смръщи той чело. — Почти нищо не знам за самата религия, но съм присъствал с Габриел на службите им и трябва да призная, че ги отслужват с много достойнство, дори бих ги нарекъл красиви като католическите меси. Не е от обичайните калифорнийски култове, дето са два за долар. Няма нищо общо с тях. Всичко е първокласно. Холдорнови са… как да ви кажа… доста по-културни от мен.
— Тогава какво ви съмнява?
Той поклати мрачно глава.
— Право да ви кажа, не знам дали нещо ме съмнява. Просто тази работа не ми харесва. Не ми харесва Габриел да изчезва, без да каже къде отива. Вие мислите ли, че родителите й знаят, че е там?
— Не.
— И аз съм на това мнение.
Откъм улицата „Храмът на Светия Граал“ изглеждаше като шестетажен жилищен блок от жълти тухли, какъвто си е бил първоначално. Нищо във външния му вид не издаваше промяната в предназначението му. Помолих Колинсън да го подмине и да спре на ъгъла, където Мики Линан подпираше с тромавото си туловище някаква каменна стена. Щом спряхме, дойде при нас.
— Мулатката си тръгна преди десет минути — докладва той. — Дик е по петите й. Друг отговарящ на твоите описания не е излизал от къщата.
— Разположи се тук в колата и не откъсвай поглед от входната врата — наредих му аз. — Ние сега ще влезем — обърнах се към Колинсън. — Ще приказвам аз. — При вратата на Храма му отправих още едно предупреждение: — И не дишайте толкоз тежко. По всяка вероятност всичко е наред.
Натиснах звънеца. Вратата бе незабавно отворена от широкоплещеста, яка, месеста жена, наближаваща петдесетте. Беше най-малко със седем-осем сантиметра по-висока от моите метър и седемдесет. Плътта на лицето й висеше на торбички, но не бих нарекъл меки или отпуснати нито очите, нито устата й. Обширното пространство над горната й устна явно беше бръснато. Дрехите й бяха черни и я покриваха от брадичката и ушите, кажи-речи, до пода.
— Дошли сме при мис Легет — обявих аз. Тя се направи, че не ме разбира. — Дошли сме да видим мис Легет — повторих. — Мис Габриел Легет.
— Нищо не знам. — Гласът й се оказа басов. — Но все пак влезте.
И тя ни вкара без особен възторг в малка полутъмна приемна встрани от вестибюла, нареди ни да чакаме и излезе.
— Познаваш ли този селски ковач? — обърнах се към Колинсън.