Той каза, че за пръв път я виждал, и започна да шари безцелно из стаята. Аз седнах. Щорите пропускаха твърде малко светлина, за да огледам добре наредбата, но килимът беше мек и плътен, а доколкото можех да видя нещо от мебелите, бих ги нарекъл по-скоро разкошни, отколкото спартански. Като изключим Колинсън, който продължаваше да шари неспокойно из стаята, до ушите ми не стигаше никакъв звук. Погледнах към отворената врата и видях, че сме обект на нечие внимание. На прага беше застанало дванайсет-тринайсетгодишно момче и ни зяпаше с големи черни очи, които сякаш излъчваха своя собствена светлина в обкръжаващия ни полумрак.
— Здравей, синко — поздравих го аз.
Гласът ми накара Колинсън да подскочи. Момчето не се обади. Продължи да ме гледа поне още една минута с празен, немигащ, смущаващ, втренчен поглед, който е специалитет единствено на децата, след което ми обърна гръб и си тръгна, без да вдигне повече шум, отколкото при появата си.
— Кой беше този? — обърнах се към Колинсън.
— Сигурно Мануал, синът на Холдорнови. За пръв път го виждам.
И той продължи да крачи напред-назад. Аз седнах и загледах вратата. След малко се появи някаква жена и влезе в приемната, като стъпваше безшумно по дебелия килим. Беше висока, изящна. Тъмните й очи излъчваха собствена светлина, също като очите на момчето. Това бе за момента единственото, което успях да различа. Станах. Тя се обърна към Ерик:
— Здравейте. Вие сте мистър Колинсън, нали?
По-музикален глас не бях чувал.
Колинсън изломоти нещо и ме представи, като наричаше жената мисис Холдорн. Тя ми подаде топла, стегната ръка и прекоси стаята, за да вдигне едната щора. В приемната нахлу тлъст правоъгълен сноп от следобедни слънчеви лъчи. Докато мигах срещу нея от внезапната светлина, тя седна и ни махна с ръка да се настаним и ние. Отначало виждах само очите й: огромни, почти черни, топли и обрамчени с черни, гъсти мигли. Бяха единственото живо, човешко, истинско нещо на овалното й, леко мургаво лице, в което имаше топлина, имаше и красота, но те сякаш нямаха нищо общо с действителността. Като че ли беше маска, която е носила тъй дълго, че се е сраснала с лицето й. Дори устата, за която бих могъл дълго да говоря, все едно, че не бе от плът, а от някакъв крайно сполучлив, съвършен заместител — по-мек, по-ален, а може би и по-топъл от истинската плът, но въпреки това изкуствен. Дългата черна коса с път по средата, сресана гладко над лицето, или по-скоро маската, и опъната силно от слепоочията и ушите към тила, завършваше отзад на кок. Имаше дълга, силна, изящна шия. Самата тя беше висока, закръглена и гъвкава. Дрехите й бяха тъмни, меки като коприна и сякаш част от тялото й.
— Бихме искали да се видим с мис Легет, мисис Холдорн — обърнах се към нея.
— Защо мислите, че е тук? — попита тя с любопитство.
— Това няма никакво значение, нали? — побързах да кажа, преди Колинсън да е изтърсил нещо. — Важното е, че е тук. Искаме да я видим.
— Едва ли ще е възможно — бавно произнесе тя. — Не се чувствува добре и дойде тук да си почине — най-вече за да се махне за известно време от някои хора.
— Съжалявам — настоях, — но е наложително. Ако не беше важно, нямаше да нахлуем по този начин.
— Наистина ли е важно?
— Да.
Тя се поколеба, каза „Ще видя какво мога да направя“, помоли да я извиним и излезе.
— Не бих имал нищо против и аз да поживея тук — рекох на Колинсън.
Той не ме разбра. Лицето му бе поаленяло, възбудено.
— Габриел може да се ядоса, задето нахълтахме по този начин — рече притеснено. Казах, че това ще е направо ужасно.
Арония Холдорн се върна, застана на прага и се усмихна учтиво:
— — Наистина много съжалявам, но мис Легет не желае да се среща с вас.
— Аз пък съжалявам, че не желае, защото се налага — отвърнах.
Жената вирна глава и престана да се усмихва.
— Извинете, не ви разбрах.
— Налага се да я видим — повторих все така дружелюбно. — Както вече ви казах, много е важно.
— Съжалявам. — Дори ледът, смразил гласа й, не успя да го загрози. — Не може да я видите.
— Мис Легет — поясних аз — е важна свидетелка, както сигурно ви е известно, в едно дело по грабеж и убийство. Затова трябва да говорим с нея. Ако предпочитате, готов съм да изгубя половин час, докато намеря полицай, който да дойде с необходимите документи. Но така или иначе, ще се срещнем с нея.
Колинсън измърмори нещо нечленоразделно, но в тона му прозвуча извинение. Арония Холдорн се поклони едва-едва.
— Постъпете както сметнете за добре — изрече хладно. — Не одобрявам намерението ви да тревожите мис Легет, когато не желае да ви вижда, и що се отнася до моето позволение, аз не ви го давам. Но щом толкова настоявате, не мога да ви попреча.