— Благодаря. Къде е тя?
— В стаята си на петия етаж, вляво от стълбището. И като кимна пак с глава, Арония Холдорн се оттегли.
Колинсън ме хвана за ръката и запелтечи:
— Не знам дали аз… дали е редно ние… Габриел много ще се ядоса… Тя никак няма да…
— Както искаш — изръмжах, — но аз се качвам. Може да не й харесва, но и на мен никак не ми харесва, че бяга и се крие, когато трябва да й задам някои въпроси във връзка с откраднатите диаманти.
Той се намръщи, задъвка устните си, направи една-две притеснени гримаси, но ме последва. Намерихме асансьора, качихме се до петия етаж и тръгнахме по покрития с лилав килим коридор към вратата вляво от стълбите. Почуках с опакото на ръката си. Отвътре — нито звук. Почуках още веднъж, по-силно. Откъм стаята се дочу глас. Много неопределен, но вероятно женски. Беше твърде слаб, за да разберем какво казва, и прекалено неясен, за да разпознаем чий е. Ръгнах Колинсън с лакът и му наредих:
— Обади й се!
Той пъхна пръст в яката си, задърпа я и подвикна с продран глас:
— Габи, аз съм — Ерик!
Отговор обаче не получи.
Потропах отново по вратата и креснах:
— Отворете!
Гласът измърмори нещо, но какво — не разбрах. Задумках отново и завиках да ми отвори. В дъното на коридора се открехна врата, от нея се подаде жълтеникаво старче с рядка косица, попита какво става, аз му казах да си гледа работата и отново заблъсках по вратата.
Гласът отвътре заякна достатъчно, за да ни стане ясно, че е недоволен, макар думите все още да не бяха членоразделни. Започнах да натискам ядосано дръжката и открих, че вратата не бе заключена. Натиснах по-силно и я открехнах. Гласът се чу по-ясно. Долових тихи стъпки по пода. Сетне — сподавен хрип. Рязко разтворих цялата врата. Ерик Колинсън издаде гърлен звук, който наподобяваше идващ отдалече писък.
Габриел Легет стоеше до кревата, държеше се о една ръка за таблата и леко се олюляваше. Лицето й бе бледо като негасена вар. Очите й сякаш се състояха само от кафяв ирис — мътни, нефокусирани, — а малкото й чело се бе сбръчкало. Имаше вид на човек, който знае, че отпреде му има нещо, и се чуди какво ли е то. Беше с един жълт чорап, жълт комбинезон и кафява кадифена пола, с която явно бе спала. Видях разхвърляни кафяви обувки, втория чорап, блузка в кафяво и златисто, кафяво палто и жълто-кафява шапка. Всичко останало в стаята беше бяло: бели тапети, бял таван, бели столове, бяло легло, бели масички, бяла дървения, дори телефонът и лампите бяха бели. Подът беше покрит о бял велтер. Нито един мебел не беше болничен, но белотата, ненарушена от нищо, създаваше такова впечатление. Имаше два прозореца и още две врати. Тази вляво водеше към банята, а другата — към малък дрешник.
Бутнах Колинсън да влезе, последвах го и затворих вратата. Нямаше ключ, нито ключалка или райбер — нищо. Колинсън стоеше и се пулеше срещу момичето с увиснало чене, а погледът му бе празен като нейния. Само че по лицето му бе изписан далеч по-неизразим ужас. Тя се облегна на леглото и се взря в празното пространство с тъмните си мътни очи, а изражението й бе призрачно, озадачено. Прегърнах я през рамото и я сложих да седне.
— Събери дрехите й — наредих на Ерик. Трябваше обаче да му повторя заповедта, за да излезе от състоянието си на транс.
Донесе ми всичко нейно и аз се заех да я обличам. Той впи пръсти в рамото и и запротестира с глас, който би бил твърде подходящ, ако ме беше хванал да обирам кутия с помощи за бедните:
— Не! Как може да…
— Я стига! — махнах ръката му. — Ако искаш, ти свърши тази работа.
Той бе започнал да се поти от притеснение. Преглътна мъчително и изпелтечи:
— Не, не! Не бих могъл… това е… Не се доизказа и отиде до прозореца.
— Не ме е излъгала, че си магаре — рекох на гърба му и открих, че й обличам кафявозлатистата блуза наопаки. Все едно, че беше восъчна фигура, но тя не се съпротивляваше, докато я въртях из ръцете си, и където я сложех, там си и оставаше.
Когато й навличах палтото и й слагах шапката, Колинсън пак дойде при мен и ме бомбардира с въпроси. Какво й имало? Дали не трябвало да повикаме лекар? Безопасно ли е за здравето й да я изведем от къщата? А щом станах, пое девойката от мен и я поведе, като я обгърна с дългите си яки ръце.
— Аз съм, Габи — Ерик! — взе да ломоти в ухото й. — Не ме ли позна? Кажи ми нещо. Какво ти е, миличко?
— Нищо й няма — само се е натъпкала с наркотици — поясних аз. — И не се опитвай да я извадиш от това състояние. Изчакай да я откараме у тях. Хвани я за тази ръка, а аз за другата. Тя може и сама да върви. Ако срещнем някого, ти продължаваш с нея напред, а аз ще се оправя. Хайде, тръгвай.