6. Мъжът от дяволския остров
След известно забавяне — наложи се да позвъня два пъти — вратата бе отворена от Оуън Фицстивън. Този път очите му съвсем не бяха като заспали — напротив, сториха ми се блеснали, сякаш животът най-сетна им се бе видял интересен. Тъй като имах представа какво може да го заинтригува, аз се почудих какво ли се е случило.
— Какво сте правили? — попита той и заоглежда дрехите ни, окървавеното лице на Ерик и издрасканата буза на момичето.
— Автомобилна злополука — поясних. — Нищо сериозно. Къде са останалите?
— Останалите — отвърна той, като наблегна много особено на думата — са горе в лабораторията. — После ме погледна многозначително и додаде: — Ела за малко. — Последвах го през гостната, като зарязах Колинсън и Габриел на прага. Фицстивън долепи уста до ухото ми и прошепна: — Легет се самоуби.
Бях повече раздразнен, отколкото изненадан.
— Къде е? — попитах.
— В лабораторията. И мисис Легет е там заедно с един полицай. Няма и половин час, откак се случи.
— Всички ще се качим — реших.
— Не е ли излишно за Габриел? — попита той.
— Може да й дойде нанагорно — отвърнах раздразнено, — но се налага. Така или иначе, е нафрашкана с наркотици и ще понесе удара по-добре, отколкото сетне, като вземе да й минава. — Обърнах се към Колинсън: — Елате, ще се качим в лабораторията.
И тръгнах напред, като оставих Фицстивън да помага на Ерик да носят момичето. В лабораторията заварихме шестима: униформено ченге — едър мъжага с рижи мустаци, застанал до вратата; мисис Легет, седнала на дървен стол в най-отдалечения край на стаята, приведена напред, поднесла носна кърпичка към лицето си, тихо хълцаща; О’Гар и Реди, изправени един до друг до прозорците, долепили глави над някакви хартии, които сержантът държеше в едрите си ръце; наконтен мъж със сивкаво лице и тъмен костюм, застанал до покритата с поцинкована ламарина маса, въртеше в ръце пенсне, закачено на черно шнурче; и накрая Едгар Легет, седнал в кресло до масата, с разперени ръце.
О’Гар и Реди вдигнаха очи от четивото си и ме погледнаха. Запътих се към тях и като минавах покрай масата, забелязах кръв, малък черен автоматичен пистолет до едната ръка на Легет и седем диаманта до главата му.
— Я виж — рече О’Гар и ми подаде част от хартиите, които държеше: четири твърди листа, изписани с много ситен, равен и четлив почерк с черно мастило. Тъкмо се зачетох, когато Фицстивън и Колинсън вкараха Габриел Легет в стаята.
Ерик погледна мъртвия до масата. Лицето му пребледня. Изпречи едрото си тяло между момичето и баща му.
— Влезте — обадих се аз.
— Тук не е за мис Легет! — разгорещено заяви той и се обърна, за да я изведе.
— Редно е всички да са на едно място — обърнах се към О’Гар.
Той кимна с издължената си глава към полицая, който сложи ръка на рамото на Ерик и рече:
— Влезте и двамата!
Фицстивън сложи до прозореца стол за Габриел. Тя седна и огледа стаята — мъртвия, мисис Легет и всички нас — с мътни, но вече не толкова празни очи. Колинсън застана до нея и ме загледа яростно. Мисис Легет изобщо не вдигна поглед от носната си кърпичка.
— Да прочетем писмото на глас — рекох иа О’Гар, но достатъчно високо, та да чуят всички.
Той присви очи, поколеба се, след това ми подаде всички листове и се съгласи:
— Прав си. Прочети го. И аз зачетох:
До полицията
Казвам се Морис Пиер дьо Майен. Роден съм във Фекан, департамент Сен-Енферьор, във Франция, на 6 март 1883 г., но израснах и бях възпитан предимно в Англия. През 1903 г. отидох в Париж да уча рисуване и четири години по-късно се запознах там с Алис и Лили Дейн, дъщери на английски морски офицер, тогава вече покойник. На следващата — година се ожених за Лили, а през 1909 г. се роди дъщеричката ни Габриел.
Скоро след женитбата си установих, че съм извършил фатална грешка, защото всъщност обичах Алис, а не жена си Лили. Не споделих това с никого, докато детето поотрасна и стана на около пет години. Тогава помолих жена си да ми даде развод, за да мога да се оженя за Алис. Тя отказа.
На 6 юни 1913 г. убих Лили и тримата — аз, Алис и Габриел — избягахме в Лондон. Скоро обаче ме арестуваха и ме върнаха в Париж, където бях даден под съд и осъден на доживотно заточение на Ил дю Салю. Алис, която беше непричастна в убийството и не знаеше нищо за него, ме придружи до Лондон само защото много обичаше Габриел; тя също бе дадена под съд, но бе справедливо оправдана. Всичко това може да се намери в архивите на Париж.
През 1918 г. аз и още един затворник — Жак Лабо — избягахме от острова на паянтов сал. Не знам — така и не разбрахме — колко време ни носи океанът, а и сега не бих могъл да кажа колко дълго сме издържали без храна и вода. Лабо умря, тъй като организмът му не понесе лишенията. Умря от глад и студ. Не съм го убил. Не бих могъл да убия никое живо същество — толкова бях обезсилен. След смъртта му обаче храната стигна колкото за мен и аз останах жив. Салът ме изхвърли на Голфо Триете.