Попитах кой е този човек.
— Това беше снощи, някъде към полунощ. Когато отворих прозореца на спалнята, преди да си легна, на ъгъла видях един мъж. Не мога да твърдя дори и сега, че във външния му вид имаше нещо особено. Стоеше, и сякаш чакаше някого. Гледаше насам, но и през ум не ми мина, че наблюдава къщата. Видя ми се над четирийсетгодишен, доста нисък и пълен — горе-долу с вашата фигура, — но с щръкнали черни мустаци и много бледо лице. Шапката и палтото му бяха тъмни — кафяви, струва ми се. Според полицията това е същият мъж, когото и Габриел е видяла.
— Кой?
— Дъщеря ми Габриел — поясни тя. — Като се прибирала късно една вечер — мисля, че в събота, — видяла един мъж и й се сторило, че излязъл от нашата врата. Но не била сигурна и повече не се сетила за него, докато не стана кражбата.
— Бих искал да поговоря с нея. У дома ли си е? — Мисис Легет отиде да я повика. Аз се обърнах към мъжа й: — Диамантите монтирани ли бяха?
— Не, разбира се, не бяха монтирани. Държах ги в малки пликчета, на които пишеше „Холстед и Бошан“. Всеки в отделен плик, а с молив бях отбелязал номера и теглото на камъка. Пликовете също изчезнаха.
Мисис Легет се върна заедно с дъщеря си — около двайсетгодишно момиче с бяла копринена рокля без ръкави. Беше средно на ръст и изглеждаше по-слабо, отколкото бе всъщност. Косата му беше къдрава като на бащата и не по-дълга от неговата, но доста по-светлокестенява. Брадичката му бе остра, а кожата — изключително бяла и гладка. Единствено зеленокафявите очи бяха големи — челото, устата и зъбите ми се видяха забележително дребни. Станах, за да й бъда представен, и я попитах за мъжа, когото бе видяла.
— Не съм убедена, че е излязъл оттук — отвърна тя. — Нито дори, че е вървял по ливадата отпред. — Говореше намусено, сякаш не обичаше да й задават въпроси. — Само останах с това впечатление, а всъщност го видях, на улицата.
— Как изглеждаше?
— Не мога да ви кажа. Беше тъмно. Аз бях в колата, а той вървеше по улицата. Не го разгледах. По фигура приличаше на вас. Ако питате мен, може да сте били и вие.
— Да, но не съм бил аз. В събота вечерта ли стана това?
— Да. По-точно сутринта.
— По кое време?
— Някъде около три часа или дори по-късно — нетърпеливо отвърна момичето.
— Сама ли бяхте?
— Не бих казала.
Попитах с кого и най-сетне изкопчих името му — Ерик Колинсън я бил докарал с колата си. Помолих да ми каже къде да го намеря. Тя се навъси, поколеба се и накрая отговори, че работел във фирмата на борсовите посредници „Спиър, Камп и Дъфи“. След това заяви, че главата я цепела от болка и се надявала да я извиня, тъй като едва ли съм имал повече въпроси. И без да дочака отговора ми, напусна стаята. Когато се обърна, забелязах, че ушите й нямаха мека част, а горе бяха странно заострени.
— Какво ще кажете за прислугата? — попитах мисис Легет.
— Имаме само една прислужничка — Мини Хърши. Тя е негърка. Не нощува тук и съм убедена, че не е забъркана в тая история. Вече близо две години работи при нас и мога да гарантирам, че е честно момиче.
Казах, че бих искал да поговоря с нея, и мисис Легет я повика. Беше дребна, жилеста мулатка, с прави черни коси и индиански черти на лицето. Много учтиво и упорито твърдеше, че няма нищо общо с кражбата на диамантите, а за самия обир научила, като дошла рано сутринта. Даде ми адреса си — в негърския квартал на Сан Франциско.
Качих се заедно с Легет и жена му горе в лабораторията — просторно помещение, което заемаше почти целия трети етаж. На бялата стена между прозорците висяха диаграми. Дъсченият под беше гол. По-голямата част от стаята беше заета от рентгенов апарат или нещо подобно, четири-пет по-малки машини, широк умивалник, огромна маса, покрита с поцинкована ламарина, няколко по-малки масички с порцеланови плотове, долапи, етажерки със стъклария и какво ли не още. Шкафът, от който бяха задигнати диамантите, беше стоманен, боядисан в зелено, с шест чекмеджета с обща заключалка. Второто от горе на долу, в което са били диамантите, зееше отворено. Ръбът му бе нащърбен — там, където между него и рамката е бил пъхнат лост или длето и е било насилено. Останалите бяха заключени. Легет ми обясни, че насилственото отваряне на отделението с диамантите заклещило ключалката и сега трябвало да повика майстор, за да отвори останалите пет.
Слязохме долу и прекосихме някаква стая, която мулатката тъкмо чистеше с прахосмукачка. Оттам влязохме в кухнята. Задната врата и рамката й носеха същите следи, както и шкафът — явно е бил използван един и същ инструмент. Като приключих с огледа, извадих диаманта от джоба си и го показах на Легетови.