8. „НО“ И „АКО“
Двамата с Фицстивън се нахранихме отлично същата вечер в заведението на мисис Шиндлър, което се помещаваше в нещо като мазе с нисък таван, ядохме вкусните й ястия и пихме чудесната бира на мъжа й. Писателят у Фицстивън трескаво се опитваше да открие онова, което той наричаше „психологическата мотивировка на мисис Легет“.
— Лесно можем да си обясним убийството на сестра й сега, когато знаем какъв човек е била — рече той. — Както и убийството на мъжа й, опитите й да разруши живота на племенницата си, след като бе разкрита, дори решимостта й да бъде по-скоро застреляна на стълбите, отколкото заловена. Но по никакъв начин не мога да си обясня годините на спокойствие помежду тези събития.
— Убийството на Легет съвсем не е лесно обяснимо — възразих аз. — Всичко останало е подчинено на едно-единствено желание — желанието да го има. Убива сестра си, или по-скоро организира убийството й по такъв начин, че да го върже за себе си. Съдът обаче ги разделя. Тук тя е безпомощна и единственото, което може да направи, е да чака и да се надява на някакъв шанс, който винаги съществува, той да успее някой ден да се освободи. Не ни е известно по онова време да се е стремила към нещо друго. Защо да не си трае, след като държи Габриел като заложница за шанса, на който разчита, и живее в относително охолство с неговите пари? Когато чува за бягството му, пристига в Америка и започва да го издирва. Щом наетите от нея детективи го откриват, тя незабавно пристига при него. Той се съгласява да се ожени за нея. Тя получава онова, което е желала. Защото да не бъде тиха и кротка? Не върши бели, за да се забавлява — не е от хората, на които им прави удоволствие да вредят на околните. Знае какво иска и е готова на всичко, за да го получи. Забележи само колко търпеливо, колко дълги години крие омразата си към момичето. А при това нещата, към които се стреми, съвсем не са кой знае колко необикновени. Ключът към нейната същност съвсем не се крие в някакво сложно умопомрачение. Тя е устроена просто като животно, с естественото животинско неведение за добро и зло. Мрази, когато попречват на намеренията й, и е злобна, когато я спипат натясно. Фицстивън отпи от бирата и попита:
— Да не би според теб проклятието на рода Дейн да е просто леко отклонение от нормалното?
— Дори по-малко — празни думи в устата на разгневена жена.
— Ето — такива като теб правят живота прозаичен — въздъхна той зад облака цигарен дим. — Нима фактът, че с Габриел са си послужили, за да убият майка й, не те убеждава в нуждата — поне поетичната нужда — от съществуването на проклятието?
— Дори ако я беше убила — а това е нещо, в което не съм убеден, — пак не бих повярвал в него. Но Легет явно не се е съмнявал, че дъщеря му е убила майка си. И за да я прикрие, изпълва писмото си с подробности около тази стара история. Но освен думите на мисис Легет, че той е видял с очите си как става убийството, нямаме никакви други доказателства. От друга страна, тя също така каза, и то пред самата Габриел, че на детето от малко му е било внушавано, че баща му е убиец — това спокойно можем да повярваме. А не е вероятно, макар да е възможно, той да си прави целия този труд с друга цел, освен да й попречи да се досети за собствената си вина. Оттук нататък обаче всяко предположение звучи еднакво правдоподобно. Мисис Легет го е искала и го е получила. Защо тогава го убива, по дяволите?!
— Божичко, колко си непоследователен — оплака се Фицстивън. — Нали отговори на този въпрос още в лабораторията? Защо не уважаваш собствените си отговори? Каза, че го е убила, защото писмото й се е сторило като написано от самоубиец и е решила, че смъртта му ще осигури безопасността й.
— Тогава звучеше добре — признах. — Но не и сега, след като размислих хладнокръвно и разгледах фактите. Години наред тя крои планове как да го спечели и най-търпеливо изчаква шанса си. Значи е представлявал някаква ценност за нея.
— Но не го е обичала или поне нямаме основания да смятаме, че е имала чувства към него. От тази гледна точка никаква ценност не е представлявал за нея — само ловен трофей. А смъртта му не намалява тази стойност — главата се балсамира и се окачва на стената.
— Защо тогава прави всичко възможно Ъптън да не се срещне с него? Защо е убила Рупърт? Защо се е нагърбила с всичко? Опасността е била за него в края на краищата. Защо я поема, ако той не е представлявал за нея никаква ценност? Защо рискува всичко това, само и само той да не научи, че миналото е оживяло?
— Май че разбирам какво се опитваш да кажеш — бавно произнесе Фицстивън. — Според теб…