— Чакай — има още нещо. Разговарях на два пъти с Легет и жена му. И двата пъти не си размениха нито дума, макар че тя положи много труд, за да ми внуши, че ако го няма него, би ми казала нещо за изчезването на дъщеря си.
— А ти къде намери Габриел?
— След като видяла мъртвия Рупърт, тя избягала при Холдорнови с всичките си пари и бижута — бижутата дала на Мини Хърши да ги продаде. Самата Мини купила някои от тях за себе си — мъжът й бил спечелил доста пари на зарове две-три нощи преди това — полицията провери — и го изпратила да заложи останалите. Бил задържан в една заложна къща, просто като съмнителен тип.
— Завинаги ли е напускала дома си?
— Не можем да я виним за това — баща си смятала за убиец, а майка си видяла да извършва убийство. Кой би останал да живее в такава къща?
— Смяташ значи, че Легет и жена му са били в лоши отношения? Не е изключено — напоследък рядко ги виждах, пък и не бяхме толкова близки, та да ми се доверят. Допускаш ли, че е подразбрал нещо — някаква част от истината за нея?
— Възможно е — но не дотам, че да не поеме вината за убийството на Рупърт. Освен това дори да е научил нещо, то не е било свързано с тази по-нова история, защото при първата ми среща с него той искрено вярваше в кражбата с взлом. Но от друга страна…
— О, я стига! Не можеш да живееш, ако не вмъкнеш навсякъде две „но“ — та и едно „ако“. Не виждам никакви основания да се съмняваме в разказа на мисис Легет. Най-доброволно си призна всичко. Защо трябва да допускаме, че ще лъже, за да хвърля вина върху себе си?
— Имаш предвид убийството на сестра й ли? Нали е била оправдана, а френската система сигурно е като нашата — два пъти не могат да те съдят за едно и също престъпление каквото и да си признаеш след това. Така че тя нищо не рискуваше, братко.
— Колко си дребнав. Пийни още бира, дано станеш по-великодушен.
На съдебното следствие за убийствата на Легет и Рупърт отново видях Габриел, но не бях сигурен, че ме е познала. Беше с Мадисън Андрюс, адвоката на Легет, който сега се грижеше за делата и наследството му. И Ерик Колинсън беше там, но — колкото и да е странно — не с Габриел. Кимна ми, и толкоз.
Вестниците се докопаха до разказа на мисис Легет относно събитията в Париж през 1913 г. и два-три дни вдигаха голяма пушилка. С намирането на диамантите на „Холстед и Бошан“ детективската агенция „Континентал“ излезе от играта: върху папката с делото „Легет“ написахме „Към архив“. Аз се качих в планината, за да извършва едно разследване за собственика на златна мина, който подозираше, че е мамен от служителите си. Очаквах да остана горе поне месец — работи като тази поглъщат много време. Вечерта на десетия ден обаче ми се обади Стария — моят шеф.
— Изпращам Фоули да те замести — рече. — Но ти не го чакай. Вземи първия влак. Делото „Легет“ отново е на дневен ред.
Втора част
ХРАМЪТ
9. СЛЕПЕЦ В ТЪМНА СТАЯ
Мадисън Андрюс беше висок, мършав, шейсетгодишен мъж с рошава бяла коса и същите вежди и мустаци, които подчертаваха руменината на кокалестото му, стегнато лице. Винаги носеше широки дрехи, дъвчеше тютюн и на два пъти през последните десет години бе цитиран в съда като ответник при бракоразводни дела.
— Предполагам, че младият Колинсън ви е наговорил какво ли не по мой адрес — започна той. — Изглежда, е решил, че карам второ детство — почти ми го каза.
— Не съм се виждал с него. От два часа съм в града — колкото да отскоча до кантората и да дойда тук.
— Той може да й е годеник, но аз отговарям за нея и предпочетох да последвам съвета на доктор Рийз. Той е неин лекар. Каза ми, че ако я пуснем за кратко в Храма, това ще допринесе повече от всичко друго за възстановяването на душевното й равновесие. Не можех да пренебрегна съвета му. Холдорнови може да са шарлатани и вероятно са такива, но Джоузеф Холдорн е единственият човек, с когото тя разговаря доброволно, в чието присъствие се чувствува омиротворена, откакто умряха родителите й. Доктор Рийз каза, че ако не удовлетворим желанието й да отиде в Храма, може да влошим състоянието й. Как тогава да пренебрегна мнението му само защото то не допадало на младия Колинсън?
— Прав сте — рекох.
— Не си правя никакви илюзии по отношение на този култ — продължи да се оправдава адвокатът. — Най-вероятно е лъжа и измама като всички останали. Но в момента не ни занимава религиозната му страна, а терапевтичната, способността му да излекува ума на Габриел. Дори ако членството в него не е напълно безопасно за момичето, аз пак бих се изкушил да го пусна. Моето твърдо убеждение е, че най-важната ни грижа сега е нейното оздравяване и нищо не бива да ни попречи.