— Да, разбира се — обещах.
Тя се усмихна сякаш в знак на благодарност, загаси фаса си в пепелника и стана.
— Ще ви покажа вашата стая.
И двамата не отронихме нито дума за предишното ми посещение.
Понесъл шапката и голямата си кожена чанта, аз я последвах към асансьора. Качихме се на петия етаж.
— Това е стаята на мис Легет — посочи Арония Холдорн вратата, пред която ние с Колинсън се бяхме редували да чукаме преди две седмици. — А ето и вашата — отвори тя срещуположната.
Стаята ми беше също като другата, но без дрешник. И моята врата нямаше заключалка на бравата.
— А къде спи прислужницата й? — попитах.
— В една от стаите за прислуга на най-горния етаж. Ако не се лъжа, доктор Рийз е в момента при мис Легет. Ще му съобщя за пристигането ви.
Благодарих й. Тя излезе и затвори след себе си. След петнайсетина минути на вратата се почука и влезе доктор Рийз. Той изговаряше думите особено — отривисто, много точно, а от време на време ги подчертаваше, като размахваше пенснето с черното шнурче, което нито веднъж не видях на носа му.
— Радвам се, че дойдохте — стисна ми ръката. — Надявам се да нямаме нужда от професионалните ви умения, но се радвам, че сте тук.
— Какво става? — попитах с тон, предназначен да предразполага към споделяне на тайни.
Той ме изгледа проницателно, почука с пенснето по нокътя на палеца си и заяви:
— Онова, което става, е — доколкото ми е известно — изцяло от моята област. За друго не знам. — Той пак ми стисна ръката. — На вас сигурно ще ви доскучае.
— Затова пък на вас сигурно не ви е скучно.
Той беше тръгнал към вратата, но спря, намръщи се, почука пак с пенснето по нокътя на палеца си и рече:
— Не, не ми е скучно.
Поколеба се, сякаш не можеше да се реши дали да добави още нещо, но тръгна да излиза.
— Имам право да поискам искреното ви мнение — настоях.
Той отново ми хвърли проницателен поглед.
— Не знам какво да мисля. — Помълча. — Не съм доволен. — Видът му също не беше доволен. — Ще намина пак по-късно. — Излезе и затвори вратата.
Няколко секунди по-късно отново надникна.
— Състоянието на мис Легет е изключително тежко. — Затвори вратата и се отдалечи.
— Явно ще падне голямо веселие — изръмжах аз под мустак, седнах до прозореца и запалих цигара.
На вратата се почука, влезе камериерка в черно-бяла униформа и ме попита какво ще желая за обяд. Беше жизнено, розовобузесто, пълно русо момиче на двайсет и няколко години, с любопитни сини очи, в които подскачаха весели пламъчета. Аз си пийнах уиски от шишето, което носех в чантата си, хапнах си здравата от храната, която момичето донесе след малко, и прекарах целия следобед в стаята.
Упоритото ми слухтене беше възнаградено — успях да засека Мини малко след четири часа, когато излизаше от стаята на Габриел. Очите на мулатката се око—кориха, като ме видя на прага на стаята.
— Влез — поканих я аз. — Доктор Рийз не ти ли каза, че съм тук?
— Не, сър. Вие… Нали нямате нищо общо е мис Габриел?
— Само ще си отварям очите на четири за нея и ще внимавам нито лошо да не й се случи. А ти ще ме държиш в течение, ще ми казваш какво говори, какво прави, какво говорят и правят другите, ще ми помагаш и по този начин ще помагаш и на нея — защото в такъв случай няма да има защо да я безпокоя.
— Да, сър — с готовност се съгласи мулатката, но доколкото виждах по кафявото й лице, идеята ми за близко сътрудничество не й допадна особено.
— Как е тя сега?
— Направо е весела, сър. Тук й харесва.
— Как прекара следобеда?
— Тя… Не зная, сър. Просто си го прекара… кротува.
Дотук нищо интересно.
— Доктор Рийз е на мнение, че е по-добре да ме знае за мен — продължих. — Така че няма защо да й казваш, че съм тук.
— Няма, сър — тутакси обета момичето, но ми прозвуча по-скоро учтиво, отколкото искрено.
Рано вечерта се появи Арония Холдорн и ме покани да сляза на вечеря. Трапезарията беше облицована с ламперия от тъмен орех, мебелите също бяха орехови. Бяхме десет души на масата. Джоузеф Холдорн беше висок, с телосложение на класическа статуя, облечен с черна копринена роба. Косата му бе гъста, дълга, бяла и лъскава. Гъстата му брада, подрязана в кръгла форма, бе също бяла и лъскава. Арония Холдорн ми го представи само като Джоузеф, сякаш нямаше друго име. Всички останали също се обръщаха към него на малко име. Той ми се усмихна широко, показа ми равните си бели зъби и ми подаде силна, топла ръка. Лицето му, със здрав розов цвят, беше без никаква бръчица. Ведро и спокойно, особено ясните кафяви очи, то действуваше омиротворяващо. Същото омиротворяващо въздействие имаше и кадифеният му баритон.