— Щастливи сме, че сте сред нас — каза той.
Това бе най-обикновена, незначеща нищо учтива фраза, но въпреки това начинът, по-който я произнесе, ме накара да повярвам, че наистина съм го ощастливил. Сега вече ми стана ясна настойчивостта на Габриел Легет да дойде тук. Казах, че и аз съм щастлив да съм сред тях, и докато произнасях думите, искрено си вярвах.
Освен Джоузеф, жена му и синът му на масата присъстваха: мисис Родман — висока жена с крехко телосложение, прозрачна кожа, избелели очи и глас, който би могъл да се нарече само шепот; някой си Флеминг — млад, мургав, много слаб, с тъмни мустаци и вид на човек, отдаден изключително на собствените си мисли; майор Джефрис — с елегантно скроен костюм, крайно вежливи обноски, пълен, плешив, с жълтеникав тен; жена му — доста приятна персона въпреки кокетното си закачливо поведение, което би й отивало, ако беше с трийсет години по-млада; някоя си мис Хилън — с остра брадичка, остър глас и много напрегнато държане; и накрая мисис Павлов — съвсем младичка, с високи скули и мургаво лице, избягваща да погледне хората в очите. Храната, поднесена от двама млади филипинци, беше много вкусна. Разговорът не засягаше никакви религиозни теми. Всичко беше поносимо.
След вечеря се прибрах в стаята си. Подслушвах известно време пред вратата на Габриел, но не чух нищо. Пуших, мотах се и чаках доктор Рийз, който ми беше обещал да дойде. Не дойде. Предположих, че е бил задържан от неотложен случай, каквито има често в лекарската практика, но въпреки това се раздразних. Никой не влезе в стаята на Габриел, нито пък излезе оттам. На няколко пъти отивах на пръсти да слухтя. Първия път нищо не чух. Втория път чух леко шумолене, което нищо не значеше. Малко след десет часа покрай вратата ми минаха няколко души — вероятно се прибираха в стаите си за през нощта. В единайсет и пет чух, че вратата на Габриел се отваря. И аз отворих моята. По коридора, към задното стълбище на къщата, вървеше забързано Мини Хърши. Изкуших се да я повикам, но се сдържах. Предишният ми опит да измъкна нещо от нея се бе овенчал с пълен неуспех, а не се чувствах достатъчно тактичен, за да изпробвам шансовете си за нещо по-добро.
Изгубих надежди да се видя този ден с доктор Рийз. Изгасих лампата, оставих вратата си открехната, седнах в тъмното, загледах се в отсрещната врата и взех да проклинам света. Спомних си анекдота за слепеца, който търсел в тъмна стая черна шапка, която изобщо не била там, и му влязох в положението. Малко преди полунощ в стаята на Габриел влезе Мини, облечена с палто и с шапка, сякаш пристигаше отвън. Не ме видя. Станах безшумно и се опитах да надникна покрай нея, когато отвори вратата, но не ми провървя. Мини остана вътре почти до един часа, след което излезе на пръсти и внимателно затвори. Това бе излишна предпазна мярка, предвид дебелия килим. И именно затова ме разтревожи. Отидох до вратата и тихичко повиках:
— Мини!
Може би не ме чу. Отдалечи се все така на пръсти към дъното на коридора. Това ме обезпокои още повече. Забързах подире й и я спрях, като я улових за тънката китка. Лицето й беше безизразно като на индиански вожд.
— Как е тя? — попитах.
— Мис Габриел е добре, сър. Само я оставете на мира — изломоти момичето.
— Не е добре. Какво прави сега?
— Спи.
— Упоена с наркотици, нали? — Тя вдигна сърдити тъмнокафяви очи, но пак ги впи в килима и нищо не каза. — За това ли те изпрати навън — да й намериш наркотик? — настоях аз и я стиснах още по-здраво за ръката.
— Изпрати ме… да й купя едно лекарство, сър.
— И след като го взе, заспа, така ли?
— Ддда, сър.
— Ще се върнем в стаята да видим какво прави.
Мулатката се опита да издърпа ръката си. Аз я стиснах по-здраво.
— Оставете ме на мира, мистър, иначе ще се развикам — заплаши ме тя.
— Ще те оставя на мира — може би — след като я видим — рекох аз и я извъртях кръгом, като я хванах с другата ръка за рамото. — Така че, ако ще викаш, започни отсега.
Никак не й се искаше да се върне, но не ми се наложи да я влача подире си. Габриел Легет лежеше на една страна в леглото, кротко спеше, а завивките едва-едва помръдваха в такт с дишането й. В спокойно състояние дребното й бледо лице, обрамчено от кестеняви къдрици, изглеждаше като на малко дете. Пуснах Мини и се прибрах в стаята си. Седнал там в тъмното, разбрах защо хората си гризат ноктите. Седях така цял час, ако не и повече, след което се проклех, задето се държа като стара баба, събух си обувките, избрах най-удобното кресло, качих си краката на едни стол, увих се в одеяло и заспах с лице към вратата на Габриел Легет.