Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Габриел тича като сивкава сянка към отворената врата. Босите й крака не вдигаха никакъв шум по плочите за разлика от моите обувки, когато хукнах подире й. Спипах я чак на прага и я хванах през кръста. Миг по-късно ръката ми рязко бе издърпана и аз бях метнат на една страна. Шляпнах се в стената и се свлякох на едно коляно на пода. Колинсън, който в тъмното ми се видя висок два метра и половина, стърчеше над мен и сипеше по мой адрес какво ли не, но долових само: „Да пукнеш дано!“
Можете да си представите настроението ми, когато се изправих. Не ми стигаше, дето се правех на бавачка на една откачена, ами сега и приятелят й ме мяташе наляво-надясно като парцалена топка. Вмъкнах в гласа си максималното лицемерие, на което бях способен, и подхвърлих небрежно:
— Не биваше така! — Сетне отидох при застаналата до вратата Габриел: — Хайде да се качим в стаята ти.
— Без Ерик! — заяви тя.
— Той няма да ти досажда — обещах повторно, като се надявах, че този път казвам истината. — Хайде да вървим.
Тя се поколеба, после мина през вратата. Колинсън, донякъде смутен, донякъде войнствен, но общо взето, недоволен, тръгна подире ми. Затворих и попитах момичето дали има ключ.
— Не — отговори то, сякаш изобщо не беше чувало, че вратата се заключва.
Качихме се с асансьора, като Габриел през цялото време внимаваше да съм между нея и годеника й, ако все още беше такъв. Той се взираше втренчено в празното пространство. Аз изучавах лицето й и се опитвах да отгатна дали шокът я е върнал към нормалното й състояние, или още повече я е отдалечил от него. Както я гледах, по-вероятно беше първото, но нещо отвътре ми подсказваше, че не е така. По пътя от олтара до нейната стая не срещнахме никого. Светнах лампата и влязохме. Затворих вратата и се облегнах на нея. Колинсън метна палтото и шапката си на един стол и застана със скръстени ръце, загледан в Габриел. Тя се отпусна на ръба на леглото и се втренчи в краката ми.
— Разкажи ни всичко, само че бързо — наредих аз.
Тя вдигна очи към лицето ми.
— Сега бих искала да поспя.
Това окончателно реши въпроса дали е нормална, поне що се отнася до мен. Но сега дойде ред да се тревожа за нещо друго — стаята не беше в същото положение, в което я бях оставил преди съвсем малко време. Затворих очи и се опитах да раздрусам паметта си, за да ми покаже как е изглеждала преди. После ги отворих и се огледах наоколо.
— Може ли? — попита Габриел.
Оставих въпроса й висящ и обиколих с поглед всеки предмет. Единствената промяна, която установих, бе палтото на Ерик и шапката му върху стола. В присъствието им нямаше нищо тайнствено, но — реших аз — смущаваше ме именно столът. И продължаваше да ме смущава. Приближих се и вдигнах палтото. Под него нямаше нищо. Ето кое не беше наред: трябваше да има зелен пеньоар или нещо подобно. Огледах стаята, но никъде не го видях, а не бях дотолкова сигурен, че ще го намеря, та да претърся всичко. Зелените пантофи се подаваха изпод леглото.
— Сега не може — казах на момичето. — Иди в банята да се измиеш от кръвта и после се облечи. Вземи си дрехите в банята. Щом се облечеш, дай нощницата па Ерик. — Обърнах се към него: — Ще я сложиш в джоба си и ще я държиш там. Няма да излизаш от стаята, докато не се върна, и никого да не пускаш вътре. Няма да се бавя. Имаш ли пистолет?
— Не, но аз…
Момичето стана от леглото, приближи се плътно до мен и го прекъсна:
— Не бива да ме оставяте насаме с него — изрече много настоятелно. — Няма да го допусна. Не ви ли стига, че вече убих един човек тази нощ? Не ме карайте да убивам втори.
Говореше много сериозно, без да е възбудена, сякаш думите й бяха съвсем разумни.
— Трябва да изляза за малко — настоях аз. — А ти не бива да оставаш сама. Прави, каквото ти казвам.
— Съзнаваш ли какво вършиш? — попита ме момичето с тъничък, уморен глас. — Сигурно не, защото иначе не би го вършил. — Беше с гръб към Колинсън. Повдигна лице към мен, така че по-скоро видях, отколкото чух, думите, произнесени от устните й: — Само не Ерик. Пусни го да си върви.
Направо ме побърка. Още малко, и щях да съм напълно готов за съседната до нейната стая в лудницата: сериозно се изкуших да я послушам. Посочих с палец банята и рекох:
— Можеш да останеш вътре, докато се върна, но той трябва да бъде в стаята.
Тя кимна отчаяно и влезе в малкия дрешник. Когато прекоси после стаята на път за банята, понесла дрехите в ръце, под клепките й блестяха две сълзи. Подадох пистолета си на Ерик. Ръката, с която го пое, бе напрегната, трепереща. Дишаше много шумно.
— Не върши глупости — скарах му се аз. — Поне веднъж ми помогни, вместо да ми пречиш. Никой да не влиза и да не излиза — ако се наложи да стреляш, стреляй!