Тогава разбрах, че не съм на себе си от вдишването на аромата на увехнали цветя, но колкото и да се опитвах, не можех да си внуша, че не виждам онова пред себе си. То беше там. Ако протегнех ръка, можех да го докосна — трептящо и извиващо се между мен и вратата. Не вярвам в свръхестественото, но какво от това? То бе там. Не беше игра с фосфоресцираща боя, нито мъж, наметнат с чаршаф. Предадох се. Стоях с носна кърпа върху носа и устата, без да шавам, без да дишам, вероятно и без да давам на кръвта си да циркулира. Стоях и гледах тялото.
То проговори, но не бих казал, че действително чух думи. По-скоро ги възприех чрез цялото си тяло:
— На колене, враг на господа бог! На колене!
Чак тогава се размърдах — облизах устните си с език, по-сух и от тях.
— На колене, прокълнат от бога! На колене, преди да е ударил часът на възмездието!
Виж, от доводи разбирам. Свалих кърпата, колкото да произнеса:
— Върви по дяволите!
Продраният ми глас прозвуча много особено. Нещото се загърчи конвулсивно, олюля се и се наклони към мен. Изпуснах кърпата и посегнах към него с двете си ръце. Уж го хванах, а всъщност — нищо. Ръцете ми бяха отгоре му, по-скоро вътре в него — потънали до китките, в самия му център, сключени една в друга. Но в тях нямаше нищо освен влага — влага без температура, нито топла, нито студена.
Усетих същата влага, когато лицето му доплава до моето. Захапах го… но зъбите ми тракнаха в празнотата, макар да виждах и да чувствах, че лицето ми бе врязано в неговото. А нещото се виеше и гърчеше, потръпваше и се тресеше, мяташе се бясно, разпадаше се в ръцете ми и пак се сливаше в мрака на стаята. Виждах през прозрачното му тяло моите сключени в центъра на влажната му плът ръце. Разтворих ги и заудрях нагоре-надолу със схванати, сгърчени като куки пръсти, опитвах се да го разкъсам на парченца и наистина го раздирах, макар то веднага след това да се сливаше. А аз усещах само влага и нищо друго.
Ето обаче, че ме връхлетя ново усещане, което се засили, нарасна неимоверно бързо — чувството за огромна, задушаваща тежест, която ме смазва. Нещото, което нямаше плътност, притежаваше тегло, което ме притискаше към пода и ме душеше. Коленете ми омекнаха. Изплюх лицето му, изтръгнах дясната си ръка от тялото му и го заудрях по главата, но усетих само мокрота, която облиза юмрука ми. С лявата си ръка отново започнах да го раздирам, да късам тази субстанция, която тъй ясно виждах и тъй слабо усещах. И тогава по лявата си ръка зърнах още нещо — кръв. Тъмна, гъста, съвсем истинска кръв покриваше дланта ми, капеше от нея, стичаше се между пръстите ми. Изсмях се и съумях да намеря сили, за да повдигна гръб под чудовищната маса, която ме притискаше, да забия отново нокти във вътрешностите на нещото, да изграча: — Пипнах ли те!
През пръстите ми се процеди още кръв. Опитах пак да се изсмея, този път победоносно, не можах, но затова пък се задавих. Тежестта отгоре ми се удвои. Политнах назад, отпуснах се като чувал с гръб срещу стената, прилепих се към нея, за да не се свлека на пода. Студен, чист, стипчив въздух нахлу през счупения прозорец, обви раменете ми, защипа ноздрите ми и ми даде да разбера — чрез разликата с въздуха, който бях вдишвал, — че ме бе притиснало не теглото на нещото, а отровният мирис на увехнали цветя. Зеленикавата бледа влажност се заизвива по лицето и тялото ми. Закашлях се, преминах през него, като залитах, запътих се към вратата, успях да я отворя и се проснах навън в коридора, който се оказа тъмен като стаята, от която бях излязъл.
Докато падах, някой се стовари отгоре ми. Но не беше нещо необяснимо. Беше човек. Коленете, забили се в гърба ми, бяха остри, човешки. Ръмженето, което издиша горещ въздух в ухото ми, беше човешко, изненадано. Ръката, сграбчена от моята, беше човешка, с тънка китка. Благодарих на господа, че бе тънка. Въздухът в коридора ми се отразяваше много добре, но не бях във форма да се справя с някой атлет. Вложих всичките си сили в хватката върху тънката китка, задърпах я под себе си, като се опитах да се претърколя върху колкото се може по-голяма част от нейния притежател. Другата ми ръка, преметната през слабото тяло на човека, докато се претъркулвах, удари и събори на пода нещо твърдо, метално. Свих китка, за да го докопам с пръсти, и го познах по допира — възголемия нож, с който бе убит Рийз. Мъжът под мен, изглежда, бе стоял пред вратата на Мини и бе чакал да ме накълца, щом изляза. Спасило ме бе падането ми: не беше ме улучил, защото го бях препънал. Сега подритваше, посягаше, опитваше се да ме докопа от легналото си с лице към пода положение, закотвен от моите деветдесет кила. Вкопчил пръсти в ножа, свалих дясната си ръка от неговата и я залепих за тила му, като притиснах лицето му плътно към килима; не бързах, изчаквах прилива на нови сили, които се възвръщаха в тялото ми с всяко поемане на въздух. Още минута-две, и щях да съм в състояние да го изправя на крака и да го разпитам.