— Голям си умник, няма що! — изръмжах аз. — Тя те е преметнала — още се опитва да те спаси от това проклятие, дяволите да го вземат! Защо, и теб да те вземат дяволите, толкоз не можа да свършиш каквото ти казах! Хайде, тръгвай — трябва да я намерим.
Нямаше я в приемните на партера. Оставихме лампите да светят и забързахме по главния коридор. Дребна фигурка в бяла пижама изхвърча от една врата и се метна отгоре ми, оплете се в краката ми и за малко да ме прекатури. От устата й излизаха нечленоразделни звуци. Успях да се освободя и видях, че е малкият Мануал. Сълзи се стичаха по изплашеното му до смърт лице, а плачът правеше думите му неразгадаеми.
— Успокой се, синко — посъветвах го аз. — Не разбирам нито една дума. — В следващия миг разбрах. — Да не му позволя да я убие ли? Кой кого да убие? — Той продължи в същия дух, но успях да различа „татко“ и „мама“. — Баща ти се опитва да убие майка ти ли? — попитах, тъй като тази комбинация ми се видя най-вероятна. Детето кимна. — Къде? — То махна с ръка към желязната врата. Тръгнах към нея, но спрях. — Слушай, синко — направих опит да се спазаря. — Много искам да помогна на майка ти, но преди това трябва да намеря мис Легет. Знаеш ли къде е?
— Там, с тях! — иззика момчето. — Побързайте, моля ви!
— Добре. Ела с мен, Ерик.
И ние препуснахме към желязната врата. Беше затворена, но отключена. Рязко я разтворих. Олтарът грейна насреща ми — бял, кристален и сребърен — в ярката светлина на ослепителен синьо-бял лъч, който се спускаше косо откъм покрива. В единия край на олтара седеше свита на топка Габриел, повдигнала лице към светлинния лъч. То бе мъртвешки бледо и безизразно под яркия прожектор. Арония Холдорн лежеше на мястото, заемано преди това от доктор Рийз. На челото си имаше огромна синина. Краката й ръцете й бяха завързани — последните към тялото — с широки ивици бял плат. Почти всичките й дрехи бяха разпокъсани. Джоузеф, облечен в бяла роба, стоеше с лице към олтара и жена си. Ръцете му бяха протегнати високо нагоре, разперени, гърбът и вратът му бяха извити, така че брадатото му лице сочеше небето. В дясната си ръка стискаше най-обикновен кухненски нож с кокалена дръжка и дълго, извито острие. Говореше на небето, но нищо не можахме да чуем, защото беше с гръб към нас. Докато прекрачвахме прага на вратата, той свали ръце и се наведе над жена си. Бяхме все още поне на десетина метра от него.
— Джоузеф! — изревах аз.
Той отново се изправи, обърна се и когато ножът се появи в полезрението ми, видях, че е все още чист, лъскав.
— Кой вика Джоузеф — име, което вече не съществува? — попита той и да пукна, ако лъжа — като стоях там (бях се заковал на три метра от него, Колинсън също бе спрял), гледах го и слушах гласа му, — аз започнах да вярвам, че в крайна сметка нищо лошо е нямало да се случи. — Няма никакъв Джоузеф — продължи той, без да изчака да отговорим на въпроса му. — Вече можете да узнаете, както ще узнае скоро целият свят, че онзи, който се разхождаше сред вас под името Джоузеф, бе всъщност самият бог! А сега, когато знаете, вървете си!
Редно беше да му кажа „Я стига си дрънкал“ и да се метна към него. С всеки друг мъж бих постъпил по този начин. Но не и с него.
— Трябва да отведа мис Легет и мисис Холдорн — рекох нерешително, кажи-речи, с извинение в гласа.
Той се изправи в пълен ръст. Белобрадото му лице беше сурово.
— Върви си — нареди. — Върви си, преди твоето предизвикателство да е навлякло гибелта ти!
Арония Холдорн се обади от стъпалото, върху което лежеше завързана.
— Стреляйте! — извика ми тя. — Стреляйте бързо! Стреляйте!
— Никак не ме интересува кое е истинското ви име — обърнах се към мъжа. — Сега ще дойдете с мен в участъка. Свалете този нож!
— Богохулник! — изрева той и направи крачка към мен. — Сега ще умреш!
Звучи забавно. Но не беше.
— Спрете! — изкрещях.
Той обаче не спря. Изплаших се. Стрелях. Куршумът го улучи по бузата. Видях дупката, която направи. Нито мускул не трепна на лицето му. Крачеше към мен отмерено, без да бърза. Натиснах автоматичния спусък и изпразних още шест куршума в тялото и главата му. Видях как го надупчиха. А той продължи да върви уверено, без да покаже по някакъв начин, че съзнава това. Очите и лицето му бяха строги, но не сърдити. Когато приближи до мен, вдигна ножа високо над главата си. Това е много неправилно при бой с нож. Той обаче не се биеше, а раздаваше възмездие и обърна точно толкова внимание на безнадеждните ми опити да го спра, колкото родител на детенцето, което наказва.
А аз се съпротивлявах. Когато блесналият над главите ни нож започна да се спуска надолу, аз се шмугнах под него, свил дясната си ръка под ъгъл към неговата с ножа, като в същия миг забих камата, която стисках в лявата ръка, в гърлото му. Тя потъна до кръстовидната дръжка. И тук изключих.