Выбрать главу

Един друг съсед — Уорън Дейли, който живееше на отсрещната страна на улицата, близо до ъгъла, където мисис Пристли зърнала мъжа — изненадал същия мъж във вестибюла си, когато заключвал външната врата в неделя през нощта. Дейли не си беше у дома, когато наминах да поговоря с него, но жена му — след като ми разказа всичко това — му се обади по телефона и ми връчи слушалката. Дейли ми каза, че мъжът стоял във вестибюла и или се криел, или наблюдавал някого на същата улица. Веднага щом Дейли отворил вратата, мъжът избягал, без да обърне внимание на въпроса: „Какво правите тук?“ Дейли ми го описа като трийсет и две-три годишен; Доста добре облечен, с тъмен костюм, с дълъг, тънък и остър нос.

Това бе всичко, което можах да измъкна от съседите. Оттам се запътих към кантората на „Спиър, Камл и Дъфи“ на Монтгомъри Стрийт и поисках среща с Ерик Колинсън.

Беше млад мъж, рус, висок, широкоплещест, загорял от слънцето, издокаран, с хубавото, не особено интелигентно лице на човек, който разбира от поло, лов, пилотаж или нещо от този род, ако не и от два такива спорта едновременно, но почти си няма представа от нищо друго. Седнахме на тапицирано с кожа канапе в приемната, която сега, след работно време, бе празна, ако не броим момчето, пишещо някакви цифри върху черната дъска. Разказах на Колинсън за кражбата и го попитах за мъжа, когото двамата с мис Легет били видели в събота през нощта.

— Доколкото можах да видя, във външния му вид нямаше нищо особено. Беше много тъмно. Нисък и набит. Мислите ли, че той ги е откраднал?

— От дома на Легет ли излезе? — попитах.

— Най-малкото идваше откъм моравата, дето е пред къщата. Видя ми се нервен — затова си помислих, че сигурно си е пъхал носа, където не му е мястото. Исках да отида при него и да го попитам какви ги върши, но Габи не ми позволи. Можело да се окаже приятел на баща й. А вие попитахте ли го? Той си пада по странните типове.

— Не беше ли малко прекалено късно за гости? — Той избегна погледа ми, затова попитах: — Колко беше часът?

— Полунощ, доколкото си спомням.

— Полунощ?

— Така се казва. Часът, когато мъртвите излизат от гробовете си и призраци плъпват по света.

— А мис Легет каза, че било след три часа.

— Ето, виждате ли! — възкликна той победоносно, сякаш ми е доказал нещо, за което сме спорили. — Тя е сляпа като къртица, а отказва да сложи очила, за да не й навредят на красотата. Постоянно прави такива грешки. И бридж играе ужасно, защото двойките ги взема за аса. Трябва да е било дванайсет и петнайсет, а тя е объркала стрелките на часовника.

Аз поцъках съчувствено с език, благодарих му и се запътих към магазина на „Холстед и Бошан“ на Гиъри Стрийт. Уот Холстед се оказа любезен, блед, плешив, дебел мъж с уморени очи. Яката на ризата явно го стягаше. Казах му с какво се занимавам и го попитах доколко познава Легет.

— Той е желан клиент, а знам също така, че е и много голям учен. Защо питате?

— Ами тази негова кражба не е много убедителна — поне в някои отношения.

— О, грешите. Искам да кажа — грешите, ако допускате, че човек от неговия калибър ще се забърка в подобна история. Слуга — да, това е възможно, често се случва, нали така? Но не и Легет. Той е учен с име. Постигнал е забележителни резултати с цветовете, а освен това притежава значително състояние, освен, ако нашият финансов отдел не е бил дезинформиран. Не твърдя, че е богат в съвременния смисъл на думата, но има твърде много пари, за да извърши такава кражба, а между нас казано, случайно ми е известно, че понастоящем има повече от десет хиляди долара в Националната банка „Симанс“. А осемте диаманта не струваха повече от хиляда — хиляда и двеста, триста долара.

— На цени на дребно, разбира се. В такъв случай на вас са ви стрували пет-шестстотин долара.

Той се усмихна.

— По-точно седемстотин и петдесет.

— Как стана така, че му ги дадохте?

— Той е наш клиент, както ви казах, и бях дочул, че е постигнал успехи със стъкло. Помислих си, че ще е направо чудесно, ако същият метод може да се приложи и към диамантите. Фицстивън — от него именно научих за опитите на Легет — се отнесе скептично, но аз прецених, че си заслужава да опитаме — и все още съм на това мнение, — затова убедих Легет да започне работа.

Фицстивън ми се стори познато име.

— Кой Фицстивън имате предвид?

— Оуън, писателят. Познавате ли го?

— Да, но не знаех, че е тук, на Западното крайбрежие. Доста нещо сме изпили заедно. Знаете ли адреса му?

Холстед го потърси в телефонния указател и ми го даде. Апартамент в Ноб Хил.

От бижутерийния магазин се отправих към квартала, където живееше Мини Хърши. Обитателите му бяха предимно цветнокожи, поради което надеждите да получа що-годе вярна информация бяха два пъти по-слаби от всеки друг път. Онова, което успях да изкопча от тях, беше горе-долу следното: Мини пристигнала в Сан Франциско от Уинчестър, щата Вирджиния, преди четири или пет години, а през последните пет-шест месеца живеела с някой си Райноу Тингли, също цветнокож. Един ми каза, че малкото име на Райноу било Ед, друг — Бил, но всички бяха единодушни, че е млад, едър, чернокож и лесно ще го позная по белега на брадичката. Също така научих, че живеел на гърба на Мини и от печалбите си на билярд; че не бил лошо момче, освен когато се ядоса, а тогава ставал нещо страшно; и че мога да го зърна всяка вечер — само че по-раничко — или в бръснарницата на Мак Заека, или в магазинчето за цигари на Гърбър Големия Крак.