— Никога не ми е имал достатъчно доверие, та да ми даде поне един чек да си купя нещо — оплакваше ми се тя. — Трябваше и аз да внасям своя дял в домакинството. Защо сега да не припечеля на негов гръб, когато някоя уличница сигурно граби с пълни шепи? Хайде, колко ще ми дадете за снимката?
Тя, разбира се, имаше доста преувеличена представа за това колко държим на тази фотография, но най-накрая успях да се спазаря. Обаче в града се прибрах след шест и вече нямаше влак, който да ме свали в Кесада още същата нощ. Стегнах една чанта багаж, изкарах колата от гаража и потеглих. Кесада е малко градче с един-единствен хотел, лепнато на скалистия склон на млада планина, която се спуска към Тихия океан на сто и двайсет километра от Сан Франциско. Плажът на Кесада е прекалено стръмен, каменист и назъбен, за да става за къпане, затова градът няма развит туризъм. Известно време там процъфтявала контрабандата с ром, но и този бизнес е замрял сега — на контрабандистите им станало ясно, че ако се занимават с местен, а не вносен алкохол, хем главоболията ще са по-малки, хем печалбите — по-големи. И Кесада отново потънала в дрямка.
Пристигнах в града след единайсет, паркирах и прекосих улицата по посока на хотел „Сънсет“. Беше ниска, разхвърляна сграда, боядисана в жълто. Нощният администратор беше сам във фоайето — дребно женствено човече, прескочило шейсетте, което се върза на фльонга, за да ми покаже колко лъскави и розови са ноктите на ръцете му. След като записа името ми в книгата за посетители, той ми подаде запечатан плик с емблемата на хотела, адресиран до мен с почерка на Ерик Колинсън: „Не излизайте от хотела, преди да се видим. Е. К.“
— Откога е тук това? — попитах.
— Някъде от осем часа. Мистър Картър ви чака повече от час след пристигането на последния влак.
— Не е ли отседнал при вас?
— Не за съжаление. Те наеха къщата на мистър Тукър, долу в заливчето.
Колинсън не е от хората, към чиито указания бих се придържал безпрекословно.
— Как се стига дотам? — попитах.
— През нощта е изключено да го намерите — увери ме човечето. — Освен, ако не заобиколите по източния път, но и това е възможно само ако познавате местността.
— Ами? А през деня как се ходи там?
— Слиза се до края на тази улица, поема се по разклонението покрай океана и се върви през скалите. То не е път, а по-скоро пътека. До къщата има около пет километра — тя е кафява, облицована с дъски, разположена е върху малко възвишение. По светло лесно се намира, стига да се придържате все вдясно, до океана. Но е изключено, абсолютно изключено сега да…
— Благодаря — прекъснах го аз, защото не ми се изслушваше всичко отначало. Той ме придружи до една от стаите, обеща да ме събуди в пет, и в полунощ вече спях.
Когато изпълзях от леглото, за да кажа „Да, благодаря“ в телефонната слушалка, утрото беше мрачно, грозно, мъгливо и студено. Докато се облека и сляза долу, нищо не се беше променило. Дежурният на рецепцията ми заяви, че било изключено преди седем да намеря в Кесада отворено заведение и да закуся. Излязох от хотела, поех по пътя, вървях, докато стана черен, после до разклона и отбих по посока на морето. Разклонението от самото начало не би могло да се нарече път, но скоро се превърна просто в камениста пътечка, която все по-плътно се притискаше към брега. Едната й страна започна да става стръмна, а накрая съвсем се изроди в нещо като неравен перваз върху голата скала, на места широк от два до три метра, на други — едва метър — метър и половина. Над пътеката и зад нея скалата се издигаше на сто и осемдесет — двеста метра. Под мен и отпред се спускаше на трийсетина метра, ако не и повече, и се губеше в океана. Морски вятър, духащ някъде откъм Китай, влачеше мъгла, с която забулваше върха на скалата и разпенваше шумно водите ниско долу. Завих зад един ъгъл на най-стръмното място — тук скалата ставаше почти перпендикулярна и достигаше на височина поне трийсет метра — и спрях, за да хвърля едно око на някаква назъбена дупка във външния ръб на пътечката. Дупката беше широка петнайсетина сантиметра, от едната й страна имаше натрупана в полукръг рохкава пръст, а от другата пръстта се бе изронила и разпръснала. Не представляваше занимателна гледка, но затова пък и на градско чедо като мен ставаше пределно ясно, че на това място съвсем наскоро е имало храст, сега изтръгнат.