А наоколо не се виждаше никакъв изкоренен храст. Захвърлих цигарата си, застанах на четири крака, подадох глава от ръба на пътеката и се загледах надолу. Храстът беше на пет-шест метра под мен. Бе кацнал на върха на изкорубено дръвче, растящо почти паралелно на скалата, а по корените му имаше полепнала свежа кафява пръст. Следващото нещо, привлякло погледа ми, бе също кафяво — мека шапка, въргаляща се с дъното надолу между два остри сиви камъка, досами водата. Погледнах към основата на скалата и видях чифт крака. Бяха мъжки, обути в черни обувки и тъмни панталони. Ходилата лежаха върху изгладен от водата голям камък, леко раздалечени, а носовете на обувките сочеха наляво. Малко над глезените краката потъваха във водата и се губеха под повърхността й. Друго нищо не се виждаше от мястото, където бях застанал.
Спуснах се по скалата, макар и от друга точка — онази бе прекалено стръмна за дебел мъж на средна възраст. Около двеста метра по-назад пътеката пресичаше назъбен пролом, който цепеше скалата диагонално от горе до долу. Върнах се там и заслизах — къде с препъване, къде по задник — потен, псуващ, но поне стигнах дъното без липсващи крайници, цял и невредим, ако не се смятат изподраните пръсти, омацаните дрехи и съсипаните обувки. Тясната камениста ивица между скалата и океана не беше предназначена за ходене, но аз съумях да мина по нея. Само веднъж-два пъти ми се наложи да нагазя във водата, и то не до колене. Затова пък, като стигнах до мястото, където стърчаха краката, трябваше да се потопя до кръста в Тихия океан, за да повдигна тялото. То лежеше по гръб върху полегатата, изгладена от водата страна на потопения наполовина камък, а от бедрата нагоре го скриваше морската пяна. Подпъхнах ръце под мишниците, потърсих твърда опора за краката си и го повдигнах. Беше Ерик Колинсън, През плътта на смазания му гръб и плата на скъсаното сако стърчаха кости. Задната част на главата му бе раздробена. Измъкнах го от водата и го положих да легне върху сухи камъни. Джобовете му, от които се стичаше вода, съдържаха сто петдесет и четири долара и осемдесет и два цента, часовник, ножче, златна писалка, златен молив, листове хартия, две писма и тефтерче. Разпрострях на земята хартиите, писмата и тефтерчето. Изчетох ги, но научих само, че нямат никакво отношение към смъртта му. Не намерих нищо — нито по него, нито наоколо, — което да ми каже повече за неговия край от изкоренения храст, заклещената между двата камъка шапка и положението на тялото.
Оставих го, където беше, върнах се при дефилето, задъхан се закатерих към скалната пътека и се върнах при дупката, оставена от изкоренения храст. Не открих никакви многозначителни следи, отпечатъци от обувки или каквото и да е. Пътеката бе всъщност плътна скална маса. Продължих по нея. Не след дълго скалата започна да се отдалечава от океана, а нивото й се сниши. Още половин-един километър, и от скалата не остана нищо, освен обрасъл с храсталаци скат, покрай който продължаваше пътеката. От слънцето още нямаше и следа. Панталоните лепнеха неприятно за измръзналите ми крака. В разпокъсаните ми обувки жвакаше вода. Не бях закусвал. Цигарите ми се бяха измокрили. Лявото коляно ме болеше от едно стъпване накриво по време на спускането в дефилето. Пътеката продължи да ме отдалечава от морето, мина покрай обрасъл с дървета нос, който сякаш отблъскваше водите, спусна се към малка долчинка, изкачи се по билото на нисък хълм и тогава чак видях къщата, описана от нощния администратор на хотела.
Бе възголяма, двуетажна, покривът и стените й бяха покрити с кафяви дъски. Беше кацнала върху леко възвишение, а съвсем наблизо океанът се бе врязъл, за да отнеме от брега половин километър земя във формата на буквата „П“. Къщата бе обърната към морето. Аз бях зад нея. Не се виждаше жива душа. Прозорците на долния етаж бяха затворени, щорите — спуснати. Горните прозорци обаче зееха отворени. Встрани се виждаха ниски стопански постройки. Заобиколих отпред. На верандата, защитена от мрежи срещу комари, имаше плетени столове и маса. Вратата, през която се минаваше за верандата, представляваше дървена рамка с опъната мрежа срещу комари и бе затворена отвътре с кука. Заблъсках я шумно. Блъсках поне пет минути, но отговор — никакъв. Отново минах отзад и почуках на черния вход. Както си чуках, бутнах вратата и тя се открехна. Зад нея имаше тъмна кухня и тишина. Отворих по-широко, отново почуках, този път по-силно. Пак тишина. Извиках: „Мисис Колинсън!“ Като не получих отговор, минах през кухнята в още по-тъмна трапезария, открих стълбите, качих се и започнах да надзъртам в стаите. Къщата беше празна.
В една от спалните насред пода се търкаляше автоматичен пистолет, калибър 38. В непосредствена близост до него имаше изстреляна гилза, още една зърнах под стола в отсрещния край на стаята. Във въздуха се носеше лек мирис на барут. В единия ъгъл на тавана видях дупка, която можеше да е от куршум калибър 38, а под нея на пода имаше изпопадала мазилка. Леглото беше гладко застлано, непокътнато. Дрехите в гардероба, вещите върху масата, бюрото и вътре в чекмеджетата сочеха, че това е стаята на Ерик. Съседната, съдейки по същите показатели, беше на Габриел. В леглото й или никой не беше спал, или бе оправено след това. На пода в дрешника открих черна копринена рокля, носна кърпичка, която някога е била бяла, чифт черни велурени обувки — всичко това мокро и кално, а кърпичката освен това и изцапана с кръв. В банята — вътре във ваната — имаше хавлия и пешкир, омацани с кал и кръв, все още влажни. Върху тоалетната й масичка намерих лист плътна бяла хартия, сгънат на две. В сгъвката имаше бял прах. Леко го близнах — морфин.