Върнах се в Кесада, смених си чорапите и обувките, закусих, купих си цигари и попитах дежурния на рецепцията — този път спретнато младо момче — кой отговаря в града за реда и законите.
— Дик Котън е началник на полицията — отвърна той. — Само че снощи замина за Сан Франциско. Заместник-шерифът е Бен Роли. Най-вероятно е да го намерите в кантората на баща му.
— Къде е това?
— Вратата до гаража.
Открих я — едноетажна сграда от червени тухли с широки прозорци, на които с бели букви пишеше: „Дж. Кинг Роли. Недвижими имоти, ипотеки, заеми, акции, застраховки, агенция за работната сила, нотариус, премествания, складови помещения“ и още много такива, само че съм ги забравил вече. Вътре седяха двама мъже, вдигнали крака върху очукано бюро пред още по-очукан тезгях. Единият бе минал петдесетте, а косата, очите и кожата му бяха в неопределени избелели белезникави тонове. Видът му беше добродушен, дрехите — опърпани, и явно се чудеше какво да прави. Вторият беше с двайсетина години по-млад и след двайсет години щеше да изглежда по същия начин.
— Търся — казах — заместник-шерифа.
— Аз съм — обади се младият и спусна крака на пода. Не стана, а сгъна крак, залови с него един стол, придърпа го и пак качи крака върху бюрото. — Седнете. Това тук е татко — посочи с палец по-възрастния. — Можете да не се смущавате от него.
— Познавате ли Ерик Картър? — попитах.
— Оня, дето кара медения си месец в къщата на Тукър ли? Не знаех, че малкото му име е Ерик.
— Ерик Картър — обади се старият Роли. — На това име издадох квитанцията за наема.
— Мъртъв е — додадох. — Паднал е от пътеката в скалата — или снощи, или тази сутрин.
Бащата изгледа сина с кръгли белезникави очи. Синът ме изгледа въпросително с кръгли белезникави очи и каза:
— Ц-ц-ц!
Подадох му визитната си картичка. Той я прочете внимателно, обърна я да види дали има написано нещо на гърба и я прехвърли на баща си.
— Ще дойдете ли да му хвърлите едно око? — предложих аз.
— Май ще трябва — съгласи се заместник-шерифът и стана. Оказа се много по-едър, отколкото предполагах — колкото мъртвия Ерик, — и въпреки отпуснатия си вид, тялото му изглеждаше доста мускулесто. Последвах го в прашната кола, паркирана пред кантората. Роли старши не дойде с нас. — От някой човек ли научихте? — попита, след като потеглихме.
— Сам се натъкнах на него. Знаете ли кои са всъщност семейство Картър?
— Да не са нещо специално?
— Чухте ли за убийството на доктор Рийз в един храм в Сан Франциско?
— Ъхъ, нали чета вестници.
— Мисис Картър е Габриел Легет, а Картър е Ерик Колинсън — и двамата са замесени.
— Ц-ц-ц.
— А баща й и мащехата й бяха убити две-три седмици преди това.
— Ц-ц-ц. Че какво им става на тези хора?
— Семейно проклятие.
— Това доказано ли е?
Не знам доколко сериозно ми зададе този въпрос, макар че, съдейки по лицето и тона му, не се шегуваше. Все още не ми беше ясно що за птица е. Но шегаджия или не, той беше заместник-шерифът на Кесада и топката бе в неговото игрище. Имаше право да научи всички факти. Съобщих му ги, докато се друсахме по неравния път. Всичко му разказах, като се започне от Париж през 1913 година и се свърши с пътеката в скалата отпреди два часа.
— Когато се върнаха оженени от Рино, Колинсън намина да ме види. Трябваше да останат в града, докато приключи процесът по делото на групата от Храма, но искаше веднага след това да отведе момичето в някое спокойно кътче — то все още бе като замаяно. Познавате ли Оуън Фицстивън?
— Да не е писателят, дето беше тук известно време миналата година? Знам го.
— Той предложи да дойдат в Кесада.