— Знам. Баща ми спомена нещо. Само че защо са приели чужди имена?
— За да избегнат вестникарската шумотевица и други такива, а отчасти и за да се предпазят от това, което се случи.
Той се намръщи неопределено и попита:
— Искате да кажете, че са очаквали нещо такова ли?
— Лесно е да речеш: „Нали ви казах!“, когато вече е късно, но на мен през цялото време ми се струваше, че не сме намерили отговорите на двете каши, в които тя бе забъркана. А като нямаш отговора, откъде да знаеш какво да очакваш? Аз не бях съгласен да заминат за някое уединено кътче като това тук, докато заплахата, надвиснала над главата й, все още съществува, но Колинсън беше категоричен. Накарах го обаче да обещае да ми телеграфира, ако забележи нещо по-особено. Той така и направи.
Роли кимна два-три пъти и попита:
— Защо допускате, че не е паднал сам от скалата?
— Нали ми телеграфира да дойда. Значи нещо не е било наред. А освен това прекалено много неща се случиха с жена му, за да повярвам в случайността.
— А проклятието къде го оставяте?
— Да, проклятието — съгласих се, загледан изучаващо в невъзмутимата му физиономия. Все още не можех да проумея що за човек е. — Лошото е, че то проработва твърде гладко, твърде редовно. За пръв път попадам на такова образцово проклятие.
Той обмисли навъсено мнението ми, след което спря колата.
— Тук ще трябва да слезем — пътят се разваля. — Като че ли досега беше идеален. — И все пак от време на време се случва да се натъкнеш на проклятие, което действува. Такива работи стават, та човек да си помисли, че на тоя свят — в живота изобщо — много неща не са му ясни. — Той пак се навъси, докато слизахме от колата, и поехме пеша. Най-сетне намери дума, която да му допадне. — Непостижими работи.
Аз нищо не казах. Роли тръгна пред мен по пътеката в скалата, сам спря при изкоренения храст — подробност, която не бях споменал. Мълчах, докато той се взираше надолу към тялото на Колинсън. После огледа проницателно скалата и нагоре, и надолу, обходи пътеката, наклони се силно напред, за да опипа с белезникавите си очи земята. Ходи наведен на-пред-назад десетина минути, ако не и повече, сетне се изправи и рече:
— Тук нищо не мога да открия. Да слезем долу.
Тръгнах назад към дефилето, но той заяви, че малко по-напред имало по-добро място за спускаме. И излезе прав. Слязохме при мъртвеца. Роли вдигна поглед от него към ръба на пътеката високо над нас и рече озадачено:
— Направо не виждам как е паднал именно тук.
— Не беше тук. Измъкнах го от водата — поясних аз и му показах къде бях намерил тялото.
— Виж, това е друга работа — реши той.
Седнах на един голям камък и изпуших цигара, докато той ходеше наоколо и разглеждаше, пипаше, местеше камъни и камъчета, ровеше се из пясъка. Изглежда, не му провървя.
14. СМАЧКАНИЯТ КРАЙСЛЕР
Отново се изкатерихме на пътеката и продължихме към наетата от Колинсън къща. Показах на Роли изцапаните пешкири, кърпичката, роклята и обувките, хартията, в която е имало морфин, пистолета на пода в спалнята на Ерик, дупката в тавана, гилзите на пода.
— Онази под стола си беше там — поясних. — Обаче другата, в ъгъла, беше ей тук, до пистолета.
— Искате да кажете, че след като сте били тук, тя е била преместена, така ли?
— Да.
— На кого му е потрябвало? — възрази той.
— Не знам, но все пак е преместена.
Роли бе изгубил интерес. Гледаше тавана.
— Два изстрела, една дупка — каза. — Любопитно. Може би другият куршум е бил изстрелян през прозореца. — Върна се в спалнята на Габриел и заразглежда черната копринена рокля. Тя беше раздрана на места — долу при подгъва, — но дупки от куршуми нямаше. Остави я и взе от тоалетката хартията от морфина. — Какво прави това тук, как мислите?
— Тя е морфинистка. Едно от нещата, на които я научила мащехата й.
— Ц-ц-ц. По всичко личи, че е нейна работа.
— Ами?
— Сам виждате. Нали е наркоманка? Спречкали са се, той ви повиква и… — Млъкна, сви устни и попита: — Как смятате, по кое време е бил убит?
— Не знам. Може би снощи, на връщане, след като ме е чакал.
— Цяла нощ ли си бяхте в хотела?
— От единайсет и нещо до пет сутринта. Но бих могъл, разбира се, да се измъкна тихомълком и да утрепя някого.
— Не исках да кажа това. Само се питах… Как изглежда тази мисис Колинсън-Картър? Никога не съм я виждал.
— Двайсетинагодишна, метър и шейсет — шейсет и два, на вид е по-слаба, отколкото е всъщност, светлокестенява коса, късо подстригана и къдрава, големи очи, които са ту кафяви, ту зелени, бяла кожа, много ниско чело, малка уста, ситни зъби, остра брадичка, уши без месеста част, горе са заострени. Последните два месеца е била болна и й личи.