— Би трябвало лесно да я открием — заяви той и взе да се рови из чекмеджета, дрешници и куфари. Аз ги бях пребъркал при първото си посещение и също като него не открих нищо интересно. — Не ми изглежда да е опаковала част от багажа си или да е взела нещо със себе си — реши Роли и се върна при мен; аз бях седнал до тоалетката. Посочи с дебелия си пръст монограма на сребърните тоалетни принадлежности: — Какво ще рече Г. Д. Л.?
— Преди да се омъжи, името й беше Габриел, още нещо, Легет.
— Ясно. Предполагам, че е заминала с колата.
— С кола ли пристигнаха тук?
— Тон идваше в града или с открит спортен крайслер, или пеша. Единственият път оттук е източният. Ще тръгнем натам да проверим. — Отвън го изчаках да обиколи веднъж-два пъти къщата, без да открие нищо. Пред един навес, явно използван за гараж, ми показа някакви следи: — Тази сутрин е била изкарана.
Повярвах му. Тръгнахме по черен път, излязохме на друг, покрит с чакъл, и вървяхме по него километър — километър и половина до една сива къща, която се открояваше сред няколко червени стопански постройки. Зад нея дребен мъж с високи рамене, леко накуцващ, смазваше водна помпа. Роли го нарече Дебро.
— Да, Бен — отвърна дребният на въпроса на заместник-шерифа. — Мина оттук към седем часа сутринта, караше като бясна. Беше сама в колата.
— Как беше облечена? — попитах.
— Без шапка, с бежово палто.
Попитах го какво знае за семейство Картър — все пак беше най-близкият им съсед. Той не знаеше нищо. Два-три пъти разговарял с Картър — сторил му се доста приятен младеж. Веднъж завел госпожата да навести мисис Картър, но мъжът й казал, че не била добре и лежала. И двамата Дебро я били виждали само от разстояние, в колата или пеша, винаги заедно с Картър.
— Мисля, че едва ли ще намерите човек, наоколо който да е разговарял с нея — заключи той. — Освен, разбира се, Мери Нуньес.
— Мери ли са взели да им прислужва? — попита Роли.
— Да. Какво става, Бен? Да не се е случило нещо?
— Паднал снощи от скалата, а тя заминала, без да се обади на никого.
Дебро подсвирна. Роли слезе в къщата, за да се обади по телефона на шерифа. Останах отвън и се опитах да измъкна още нещо от дребния мъж, пък било то и личното му мнение. Единственото, което изкопчих, бяха учудени възклицания.
— Да идем при Мери — предложи заместник-шерифът, след като излезе. По-късно, като се разделихме с Дебро, прекосихме пътя и се запътихме през една нива към група дървета, додаде: — Странно защо я нямаше в къщата.
— Коя е тази Мери?
— Мексиканка. Живее долу в падината с останалите мексиканци. Мъжът й, Педро Нуньес, лежи във Фолсъм с доживотна присъда, задето уби един контрабандист на алкохол — казваше се Дън — по време на нападение с цел грабеж преди две-три години.
— Тук някъде ли стана?
— Ъхъ. Ей, там долу в заливчето, пред къщата на Тукър.
Минахме през горичката и се спуснахме по склона на един хълм към пет-шест бараки, докарани по форма и размер да приличат на товарни вагони, за което допринасяше и обилното им намазване с оловен окис. Всички бяха строени на единия бряг на малка река, а зад тях имаше зеленчукови градини. Пред една от бараките върху сандък от консерви седеше безформена мексиканка с рокля на розови квадрати, пушеше лула от царевичен кочан и люлееше на ръце мургаво бебе. Между постройките играеха мръсни опърпани деца, а мръсни опърпани кучета от съмнително потекло им помагаха да вдигат дандания. В една от зеленчуковите градини мургав мъж с гащеризон, който някога е бил син, едва-едва помръдваше стара мотика. Децата спряха да играят, за да видят как ние с Роли ще пресечем рекичката по удобно наслаганите камъни. Кучетата се хвърлиха да ни посрещнат с лай и ръмжене, опитваха се да ни захапят, докато едно от момчетата ги прогони. Спряхме пред жената с бебето. Заместник-шерифът му се усмихна и рече:
— Виж ти, та той станал голям мъж!
Жената извади лулата от устата си, колкото да се оплаче равнодушно:
— Все го мъчат колики.
— Ц-ц-ц. А къде е Мери Нуньес? — Мундщукът на лулата посочи съседната барака. — Аз пък мислех, че работи за онези в къщата на Тукър — продължи той.
— Понякога — отвърна безразлично жената.
Отидохме до съседната барака. На вратата се беше появила възрастна жена със сиво пончо и ни наблюдаваше, като същевременно бъркаше нещо в жълта купичка.
— Къде е Мери? — попита Роли.
Старата каза нещо през рамо към вътрешността на бараката и се дръпна, за да стори място на друга жена — ниска, набита, трийсет и няколко годишна, с умни черни очи и широко плоско лице. Беше наметнала тъмно одеяло и стискаше краищата му около врата си. Одеялото падаше около нея на дипли и опираше в пода.