Като стигнахме пак фермата на Дебро, взехме на заем раздрънкана бричка, съставена най-малко от три марки коли, и потеглихме по източния път, с надеждата да проследим момичето с крайслера. Най-напред спряхме пред къщата на някой си Клод Бейкър — мършав, с жълтеникав тен и ъгловато лице, невиждало бръснач поне три-четири дена. Жена му вероятно беше по-млада от него, но изглеждаше по-възрастна — уморена, повехнала женица, която някога може и да е била миловидна. Най-голямото от шестте им деца — кривокрако момиченце, обсипано с лунички — беше десетгодишно, а най-малкото — дебело гръмогласно бебе — нямаше и годинка. Някои от тези на междинна възраст бяха момчета, други — момичета, но всички до едно — хремави. Цялата фамилия Бейкър се изсипа на верандата да ни посрещне. Не я били виждали — казаха. Никога не ставали преди седем часа. Виждали били Картърови отдалече, но нищо не знаели за тях. Зададоха ни повече въпроси, отколкото ние на тях.
Малко след като подминахме къщата на Бейкър, пътят от чакълест стана асфалтов. Следите от крайслера говореха, че след него не е минавала друга кола. На около три километра след Бейкъровата къща спряхме пред яркозелена къщурка, обградена от розови храсти.
— Харв! Ей, Харв! — изрева Роли.
Около трийсет и пет годишен едър мъж се появи на прага, каза „Здрасти, Бен“ и тръгна през розовите храсти към нашата кола. Чертите на лицето му, както и гласът бяха груби, движенията и говорът — забавени. Презимето му беше Уидън. Роли го попита дали е виждал крайслера.
— Да, Бен, видях ги. Минаха оттук тази сутрин към седем и петнайсет и трябва да ти кажа, че бяха настъпили здравата педала.
— Те? — попитах аз, докато Роли питаше: „Ги?“
— Вътре имаше мъж и жена — или момиче. Не ги видях много добре профучаха покрай мен. Тя караше колата — стори ми се дребничка, е кестенява коса.
— А мъжът как изглеждаше?
— Ами към четирийсетте. Той също не ми се стори много едър. Зачервено лице, сиво палто и сива шапка.
— Виждали ли сте мисис Картър? — попитах аз.
— Младоженката долу от залива ли? Не. Него съм го виждал, но нея не съм. Тя ли е била? — Казахме, че сигурно е била тя. — Мъжът беше друг — заяви той, — Този никога преди не съм го виждал.
— А ще го познаете ли, ако го видите пак?
— Мисля, че да — ако мине оттук по съшия начин.
На шест километра след къщата на Уидън открихме крайслера. Беше излязъл от пътя с двайсетина сантиметра, от лявата страна, а радиаторът му бе забит в едно евкалиптово дърво. Всичките му стъкла бяха изпотрошени, тенекиите отпред бяха силно смачкани. Вътре нямаше никой. Нямаше и кръв. Двамата със заместник-шерифа бяхме единствените човешки същества докъдето стигаше взорът. Търчахме около колата, заничахме по земята и когато приключихме с огледа, знаехме толкоз, колкото и в самото начало: че крайслерът се е блъснал в евкалиптово дърво. На пътя имаше следи от гуми, по земята около колата имаше отпечатъци от стъпки, но същите следи и отпечатъци могат да се срещнат на стотици места по този или кой да е друг път. Върнахме се във взетата на заем бричка и продължихме по пътя, като задавахме въпроси на всеки срещнат. Всички отговори гласяха: „Не сме я виждали“, „Не, не сме ги виждали“.
— Какво ще кажете за този Бейкър? — попитах Роли, когато обърнахме колата, за да се връщаме. — Дебро я видял сама. Когато минала покрай Уидън, била с мъж. Бейкърови не са видели нищо, а мъжът трябва да се е качил на тяхна територия.
— Какво пък, може и да не са го видели — свадливо ми възрази той.
— Да, но няма да е зле пак да поговорим с тях.
— Щом настоявате — съгласи се без възторг — Само не ме въвличайте в спорове с тях. Той ми е шурей.
Виж, това вече бе друго нещо.
— Що за човек е? — попитах.
— Че е некадърен, некадърен е. Дето вика баща ми във фермата си освен деца Пол друго не е завъдил, но не съм чул някому зло да е сторил.
— Вярвам ви, щом казвате, че не е лош човек — излъгах аз. — Няма да го безпокоим тогава.
15. „АЗ ГО УБИХ“
Шерифът Фийни — много дебел, червендалест, с рунтави тъмни мустаци, и окръжният прокурор Върнън — с остри черти, агресивен, жаден да се прослави, пристигнаха от главния град на окръга. Изслушаха разказа ни, огледаха местопроизшествието м се съгласиха с Роли, че Габриел Колинсън е убила съпруга си. Когато началникът на полицията Дик Котън — надут, тъп мъжага на четирийсет и няколко години — се завърна от Сан Франциско, и той присъедини гласа си към останалите. Следователят и съдебните му заседатели стигнаха до същото заключение на предварителното следствие, макар че официално се ограничиха с обичайното „От ръката на неизвестна личност или личности“, като направиха и някои предложения във връзка с издирването на момичето. Беше установено, че Колинсън е умрял между осем и девет часа в петък вечерта. По него не бяха открити следи, които да не се обяснят е падането му. Пистолетът в стаята бе опознат като лично негов. Отпечатъци от пръсти нямаше. Стори ми се, че някои от служебните лица на окръга подозираха, че аз съм се погрижил за това, макар че никой нищо не спомена. Мери Нуньес не промени разказа си, че същия ден я втресло и останала у дома. Свидетели й бяха цяла глутница мексиканци. А аз не открих никой, който да даде обратни показания. От човека, видян от Уидън, не открихме следи. Опитах се пак да изкопча нещо от Бейкърови, но не ме огря. Съпругата на началника на полицията — крехка младолика жена с миловидно безволево личице и приятни стеснителни обноски, която работеше на телеграфа в пощата, ме уведоми, че Колинсън ми изпратил телеграмата си рано сутринта в петък. Бил много блед и нервен, с черни кръгове около очите, които били налети с кръв. Тя решила, че е пиян, макар да не усетила да лъха на алкохол.