Не ми благодари за съвета. Подметна злобно, че аз несъмнено смятам за препоръчително да си наеме частни детективи за охрана.
Мадисън Андрюс бе предложил възнаграждение от хиляда долара на онзи, който предостави сведения за местонахождението на момичето. Хюбърт Колинсън също предложи хиляда плюс две хиляди и петстотин за арестуването и осъждането на убиеца на сина си. Половината население на окръга се превърна в детективи. Където и да мръднеш, все някой слухтеше, дори лазеше, претърсваше ниви, пътеки, хълмове и долинки за евентуални улики, а в гората имаше повече ченгета любители, отколкото дървета. Снимките й масово се отпечатваха и разпространяваха. Вестниците от Сан Диего до Ванкувър посветиха на нашето дело първите си страници и раздухаха историята до невиждани мащаби. Всички детективи на „Континентал“ в Сан Франциско и Лос Анджелес, които можеха да бъдат изтеглени от настоящите им задачи, проверяваха изходните пътища на Кесада, душеха, разпитваха и нищо не откриваха. Към търсенето се присъедини и радиото. Полицията и всички подразделения на нашата агенция бяха раздвижени. До понеделник резултатът от цялата тази патардия беше кръгла нула.
В понеделник следобед се върнах в Сан Франциско и разказах на Стария за патилата си. Той ме изслуша вежливо, сякаш ставаше дума за нещо относително интересно, което няма нищо общо с него, дари ме с нищо незначещата си усмивка и вместо помощ ми предложи учтиво формулираното си мнение, че в крайна сметка ще успея да се справя и ще постигна задоволителни резултати. След това ми съобщи, че е звънял Фицстивън и се е опитвал да се свърже с мен.
— — Може да е нещо важно. Ако не му бях казал, че те чакам всеки момент да се върнеш, щеше да тръгне за Кесада.
Обадих се на писателя.
— Ела веднага — рече той. — Имам нещо за теб. Не знам дали е нова гатанка или отговор на предишна, но все пак е нещо.
Отидох с трамвай до Ноб Хил и след петнайсет минути бях в апартамента му.
— Хайде, докладвай — наредих, след като се настанихме във всекидневната сред изобилието от вестници, списания и книги.
— Някакви следи от Габриел? — попита той.
— Никакви. Давай гатанката. Не ми прилагай литературни хватки като постепенно изграждане на кулминацията и тям подобни. Много съм прост за тях и само получавам колики. Пристъпи направо към фактите.
— Какъвто си, такъв ще си останеш — въздъхна той, като се опитваше да изглежда разочарован и възмутен, но не сполучваше, защото бе твърде възбуден. — В петък през нощта, към един и половина, ми се обади някой — мъжки глас. Попита: „Фицстивън ли е на телефона?“ Аз казах: „Да.“ Тогава гласът рече: „Е, аз го убих.“ Ей така го каза. Сигурен съм в думите, макар да не се чуваше много ясно. Имаше смущения по линията и ми се стори, че се обажда отдалече. Нямах представа нито кой е, нито какво иска да каже. Попитах: „Кого сте убили? Кой се обажда?“, но от отговора му дочух само „пари“. Говореше за пари и няколко пъти повтори думата, но освен нея не можах да доловя нито, защото при мен имаше хора — Маркардови, Лора Джоинс и някакъв мъж, когото тя доведе, Тед и Сю Ван Слак — и тъкмо бяхме в разгара на литературен спор. На езика ми беше едно остроумие — че Кабел е също толкова романтик, колкото дървеният кон е бил троянски — и нямах намерение да допусна този пиян шегаджия да ме лиши от възможността да го поднеса. И понеже нищо не ми стана ясно от дрънканиците му, затворих и се върнах при гостите си. До вчера сутринта, когато прочетох за смъртта на Колинсън, и през ум не ми мина, че телефонният ми разговор може да има някакъв смисъл. Бях на гости на семейство Коулман в Рос. Отидох там в събота сутринта да прекарам уикенда, тъй като най-после спипах Ралф. — Той се усмихна доволно. — И се постарах така да го изтормозя с въпроси, че като ме изпращаше тази сутрин едва сдържа радостта си. — Отново стана сериозен. — Но дори след като разбрах за Ерик, не бях убеден, че обаждането е от значение, че е свързано с убийството му. Беше прекалено глупаво. Имах намерение, разбира се, да ти разкажа за него. Обаче виж какво намерих сред писмата си тази сутрин, като се прибрах от Рос.
Той извади един плик от джоба си и ми го подхвърли. Беше бял, евтин, лъскав — от онези, дето се продават във всяка будка. Ъгълчетата му бяха изцапани и измачкани, сякаш е бил носен известно време в нечий джоб. Името и адресът на Фицстивън бяха изписани с печатни букви, с твърд молив от някой, който никак не го биваше да пише печатно или искаше да мине за такъв. Пощенското клеймо беше от Сан Франциско, девет часа в събота сутринта. Вътре имаше откъснато накриво парче от мръсна кафява амбалажна хартия, на която пишеше със същите неугледни печатни букви: „Ако някой иска мисис Картър може да си я получи срещу 10 000 долара“. Нито дата, нито обръщение, нито подпис.