Взех адресите на бръснарницата и магазинчето, върнах се в центъра и отидох право в полицията. Стаята на дежурните беше празна. Прекосих коридора и попитах лейтенант Дъф дали някой се занимава със случая Легет.
— Провери при О’Гар.
Влязох в общата стая и докато търсех О’Гар, се питах какво отношение може да има той, сержант от отдела за убийства, към моя случай. Не открих пито него, нито партньора му Пат Реди. Изпуших една цигара, опитах се да отгатна кой е бил убит, след което реших да се обадя по телефона на Легет.
— Идвала ли е полиция, откак си тръгнах? — попитах, като чух дрезгавия му глас.
— Не, но преди малко се обадиха от участъка и помолиха жена ми и дъщеря ми да отидат на един адрес на Голдън Гейт Авеню да видят дали ще могат да опознаят някакъв труп. Тръгнаха преди десетина минути. Аз останах тук, тъй като не съм виждал предполагаемия крадец.
— Къде именно на Голдън Гейт Авеню?
Той обаче не помнеше номера. Затова пък знаеше къде се намира къщата — на ъгъла с Ван Нес Авеню.
Благодарих и се запътих натам. Пред входа на така описания неголям блок стоеше на пост униформен полицай. Попитах го дали О’Гар е горе.
— Да, в апартамент триста и девет — отвърна той.
Качих се с раздрънкания асансьор. Когато слязох на третия етаж, сблъсках се лице в лице с мисис Легет и дъщеря й, които тъкмо си тръгваха.
— Надявам се, сега вече ще повярвате, че Мини няма нищо общо с тази работа — каза мисис Легет с упрек в гласа.
— Да не би полицията да е открила вашия непознат?
— Да.
Обърнах се към Габриел Легет:
— Ерик Колинсън ми каза, че било едва полунощ или няколко минути след това, когато сте пристигнали пред вашия дом в събота вечерта.
— Ерик е магаре — рече тя раздразнено и мина покрай мен, за да влезе в асансьора.
Майка й я последва, като я сгълча меко:
— Недей така, мила.
Тръгнах по коридора към една от стаите, където Пат Реди разговаряше на прага с двама репортери. Поздравих, промъкнах се между тях в малкото антренце и влязох в доста бедно обзаведена стая, където на сгъваемо легло лежеше мъртвец. Фелс от полицейското бюро за идентифициране вдигна поглед от лупата, която държеше, кимна ми и продължи да изучава ъгълчето на масата. О’Гар промуши глава и рамене през отворения прозорец и изръмжа:
— Пак ли с теб ще си имаме работа?
Беше едър, грубоват мъж на около петдесет години, който обичаше да носи черни шапки с широки периферии, като на шерифите в уестърните. В островърхата му глава обаче имаше много здрав разум и с него се работеше добре.
Погледнах към трупа — около четирийсетгодишен мъж, с едро бледо лице, къса, прошарена коса, проскубани тъмни мустаци и набити крайници. Точно над пъпа му имаше рана от куршум и втора отляво на гърдите.
— Това е мъж — каза О’Гар, докато го завивах отново с одеялото. — Той е мъртъв.
— Друго какво научи? — попитах.
— По всичко изглежда, че той и още някакъв тип са задигнали диамантите, след което другият е решил да не ги дели на две. Пликовете са тук — извади ги О’Гар от джоба си и ги побутна с пръст, — но диамантите ги няма — преди малко са слезли по аварийната стълба заедно с втория крадец. Забелязали са го, като се е измъквал, но минал напреки през задната уличка и повече не са го видели. Висок, с дълъг нос. А този — посочи с пликовете леглото — живее тук от една седмица. Името му е Луис Ъптън, а етикетите по дрехите му са нюйоркски. Не ни е известен. Никой в тази дупка не го е виждал в компания. Не са виждали и дългия нос.
Влезе Пат Реди. Беше едър, жизнерадостен младеж, а липсата на опит се компенсираше изцяло или почти от умствените му способности. Разказах на двамата е О’Гар какво съм научил до този момент.
— Значи дългоносият и този тук са следили къщата на Легет на смени? — предположи Реди.