Мексиканката беше зад гърба ми. Мики ме бе предупредил, че има нож. Въображението ми представи как го е вдигнала с другата си ръка. Разумът ме посъветва да не я закачам. Послушах го и пак затворих очи. Хартия изшумоля между пръстите й и ръката се измъкна от джоба ми. Размърдах сънено глава и преместих единия си крак. Щом чух, че вратата зад гърба ми тихичко се затваря, изправих гръб и се огледах. Момичето спеше. Преброих пликчетата в джоба си — осем бяха изчезнали.
След малко Габриел отвори очи. За пръв път, откак бяхме започнали лечението, се събуди мълчаливо. Лицето й бе измъчено, но очите не гледаха безумно.
— Няма ли да съмва вече? — попита, след като погледна към прозореца.
— Развиделява — отвърнах и й дадох портокалов сок. — Днес ще хапнеш и някаква храна.
— Не искам храна. Искам морфин.
— Не ставай глупава. Ще ядеш. Морфин няма да получиш. Днес няма да е като вчера. Прехвърли кризата, изкачи баира и сега вече ще се спускаш по нанадолнището, макар че сигурно ще има тежки моменти. Но вече би било глупаво да искаш морфин. Какво ще постигнеш? Нима не искаш да видиш резултата от адските мъки, през които премина? Пребори се с морфинизма си и сега остава да затвърдиш постигнатото.
— Наистина ли… наистина ли се преборих?
— Ами да! Сега трябва само да надвиеш нервите си и спомена за това колко хубаво си се чувствала след всяка доза.
— Мога да го направя. Мога, защото вие ми го казвате.
Докъм обяд всичко мина гладко. После за час-два пак я прихванаха. Но не беше като друг път и можах да се справя. Когато Мери качи подноса с нейния обяд, ги оставих сами и слязох и аз да хапна.
Мики и МакМан вече бяха седнали на масата. По време на обяда не продумаха — нито помежду си, нито на мен. Щом като мълчаха, и аз мълчах. Когато се качих отново горе, Габриел седеше по зелен хавлиен халат в люлеещия се кожен стол, който две нощи подред ми бе служил за легло. Беше си сресала косата и напудрила лицето. Очите й бяха предимно зелени, а ъгълчетата им леко се повдигаха, сякаш сдържаше някаква шега. Като ме видя, произнесе с престорена тържественост:
— Седнете. Искам да си поговорим сериозно. — Седнах. — Защо понесохте всичко това… заради мен? — Вече беше сериозна. — Нищо не ви задължаваше, а едва ли ви е било приятно. Аз бях… дори не знам колко ужасна съм била. — Изчерви се от челото до гърдите: — Била съм гнусна, отвратителна. Представям си каква съм ви изглеждала. Защо… защо го направихте?
— Сестро, аз съм два пъти по-възрастен от теб — същински старец. Да пукна, ако се изкарам глупак, като ти призная защо съм го направил, защо всичко това не ми се видя нито гнусно, нито отвратително, защо с готовност и радост бих го сторил още веднъж.
Тя скочи от стола, очите й потъмняха, станаха кръгли, устата й затрепери:
— Искате да кажете?…
— Нищо не искам да кажа и нищо няма да си призная — заявих. — А ако продължиш да се развяваш с този халат, ще си спечелиш някой бронхит. Бившите наркомани трябва много да се пазят от настинка.
Тя седна отново, захлупи лице и заплака. Оставих я да се нареве. След малко се закикоти през пръстите на ръцете си и попита:
— Ще излезете ли, за да остана сама цял следобед?
— Да, ако обещаеш да стоиш на топло.
Заминах за окръжния център, отидох в болницата и се пререкавах с кого ли не, докато ме пуснаха в стаята на Фицстивън. Деветдесет процента от тялото му бе в превръзки, виждаше се само едно око, едно ухо и едно ъгълче на устата му. Окото и половината уста ми се усмихнаха през бинтовете, дочу се и глас:
— Повече никакви хотелски стаи. — Не се чуваше ясно, защото говореше странично и не можеше да си мърда челюстта, но гласът ми се стори доста жизнен. Глас на човек, който възнамерява да живее.
— Хотелски стаи не те чакат — усмихнах се аз. — Освен ако на „Сан Куентин“ му викаш хотел. Достатъчно ли си силен да издържиш на разпит с мъчения, или да изчакаме ден-два?
— Сега би трябвало да съм най-подходящ за целта — отвърна той. — Изразът на лицето няма да ме издаде.
— Добре. Ето тогава номер едно: Финк ти е подал бомбата, когато се е ръкувал с теб. Това е единственият начин да попадне в стаята, без аз да видя, защото беше с гръб към мен. Не си знаел какво ти слага в ръката, но е трябвало да го поемеш, както и сега, щеш не щеш, трябва да отричаш, за да не се издадеш, че си свързан с бандата от Храма и Финк е имал причини да иска да те убие.
— Невероятни неща приказваш — рече Фицстивън. — Но все пак се радвам, че е имал причини.
— Убийството на Рийз е било организирано от теб. Останалите са били просто съучастници. След смъртта на Джоузеф цялата вина бе стоварена на негов гръб — предполагаемия луд. Това е напълно достатъчно, за да се оневинят останалите, или поне би трябвало да е достатъчно. Но ето че убиваш и Колинсън и замисляш още един господ знае какво. Финк разбира, че ако продължаваш в същия дух, рано или късно истината за убийството в Храма ще изплува на бял свят и той ще ти прави компания на въжето. Затова, изплашен и паникьосан, решава да сложи край на деянията ти.