— Как смееш ти, който си печелиш хляба чрез душене, да се присмиваш на моя интерес към хората и на опитите ми да го задоволя?
— Разликата е голяма — възразих. — Целта на моето душене е да пъхна хората в затвора и за това ми плащат, макар че не толкоз, колкото би трябвало.
— Не виждам никаква разлика. Целта на моето душене е да пъхна хората в книгите си, за което също ми плащат, макар че не толкова, колкото би трябвало.
— И каква полза?
— Знае ли някой? Каква полза има пък от пъхането им в затвора?
— Облекчава се задръстването. Колкото повече народ затвориш, толкова по-малко проблеми ще имат големите градове с тяхното интензивно движение. Та какво знаеш за тази Габриел?
— Мрази баща си. А той я обожава.
— Защо го мрази?
— Не знам. Може би, защото той я обожава.
— Но това е безсмислено — оплаках се аз. — Стига с тези писателски номера. А мисис Легет?
— Предполагам, че не си ял нищо, сготвено от нея. Иначе не би хранил съмнения спрямо тази жена. Само една ведра, здравомислеща глава може да постигне нейните кулинарни успехи. Често съм се питал какво ли мисли за тези странни същества, дъщеря си и съпруга си, макар да допускам, че просто ги приема, без да си дава сметка колко са необикновени.
— Всичко това е много интересно, но все още не си ми казал нищо определено.
— Така е — съгласи се той. — Но това, момчето ми, е всичко. Казах ти и каквото знам, и каквото си представя въображението ми. Точно там е работата — след цяла година старание аз не научих нищо за Легет. Това не е ли достатъчно — предвид любопитството ми и умението ми да го задоволявам, — за да те убедя, че той крие нещо, и то много умело?
— Така ли? Не знам. Знам само, че изгубих сума ти време, без да науча нещо, въз основа на което да напъхам някого в затвора. Какво ще кажеш да вечеряме утре заедно? Или вдругиден?
— Вдругиден. В седем часа удобно ли ти е?
Казах, че ще мина да го взема, и си тръгнах. Пет часът минаваше. Не бях обядвал, затова се отбих да хапна в „Бланко“ и се отправих към негърския квартал да хвърля едно око на Райноу Тингли. Открих го в магазинчето за цигари на Гърбър Големия Крак. Въртеше в устата си тлъста пура и разказваше нещо на другите негри — общо четирима на брой:
— …Та му викам: „Хей, чернилке, не се чуваш кво дрънкаш“, и тъкмо да го сбарам, изведнъж гледам — честен кръст! — от него ни следа, само отпечатъци от стъпки по трутуара, на два метра една от друга по посока право вкъщи!
Огледах го изпитателно, докато си купувах пакет цигари. Беше шоколадов на цвят, нямаше трийсет години, близо метър и осемдесет висок и най-малко сто кила тежък, с огромни изцъклени очи, чието бяло бе възжълто, широк сплескан нос, големи синкави бърни и синкави венци, а от долната му устна се спускаше неравен черен белег и се губеше под яката на ризата на синьо-бели райета. Дрехите му бяха нови и си им личеше; носеше ги спортно. Гласът му бе дълбок, басов, а когато се засмя заедно със слушателите си, стъклата на витрините задрънчаха.
Продължиха да се смеят, докато излизах от магазинчето, чух как смехът секна зад гърба ми, устоях на изкушението да се обърна назад и се запътих към къщата, където живееха двамата с Мини. Бях на половин пряка от квартирата, когато ме настигна и се изравни с мен. Изминахме седем крачки един до друг, без да проговорим. Накрая той се обади:
— Ти ли си разпитвал за мен?
Киселата миризма на евтино италианско вино, която ме лъхна, бе толкова гъста, че с нож да я режеш. Помислих, преди да отговоря:
— Да.
— Че кво общо имаш с мен? — попита, но не заядливо, а като човек, който просто се интересува. От къщата на Мини на отсрещния тротоар излезе Габриел Легет, с кафяво палто и кафяво-жълта шапка, и тръгна на юг, без да се обърне към нас. Вървеше забързано, прехапала долната си устна. Хвърлих едно око на негъра. Той ме гледаше. С нищо не се издаде, че е видял девойката или че видът и му говори нещо.
— Нали нямаш какво да криеш? — попитах. — Тогава какво ти пука кой пита за теб?
— Все пак редно е да дойдеш при мен, щом като те интересувам. Ти ли си онзи, зарад когото са уволнили Мини?
— Не я уволниха. Тя сама напусна.
— Мини не е длъжна да понася каквото и да било от никого! Тя…
— Да отидем да поговорим с нея — предложих аз и го поведох към отсрещната страна на улицата.
При входната врата той ме изпревари, тръгна пред мен нагоре по стълбите, после по тъмен коридор и спря пред някаква врата, която отвори с един от двайсетте, ако не и повече ключове, които висяха на връзката му. Мини Хърши, издокарана в пембено кимоно с гарнитура от жълти щраусови пера, които приличаха на увехнала папрат, излезе от спалнята и ни пресрещна в дневната. Като ме видя, очите й се ококориха.