— Нали познаваш джентълмена, Мини? — рече Райноу.
— Дда — отвърна момичето.
— Не трябваше да напускаш Легетови по този начин — казах. — Никой не мисли, че имаш нещо общо с диамантите. За какво идва мис Легет?
— Никаква мис Легет не е идвала — заяви тя. — Не зная за какво говорите.
— Излезе от къщата тъкмо като наближихме.
— А! Мис Легет! Стори ми се, че казахте мисис Легет. Извинете. Да, сър. Мис Габриел наистина беше тук. Искаше да разбере дали ще се върна при тях. Тя има страшно високо мнение за мен, вярно ви казвам!
— И наистина трябва да се върнеш — рекох. — Глупаво беше, дето напусна така.
Райноу извади пурата от устата си и взе да сочи момичето със запаления край.
— Манала си се оттам и ще си стоиш настрана! — забумтя гласът му. — Не си длъжна от никого нищо да търпиш! — Бръкна в джоба на панталона си, измъкна тлъста пачка банкноти, тупна я на масата и продължи да боботи: — За кво ти е да се трепеш за хората?
Каза го на момичето, но всъщност гледаше мен, широко ухилен, а златните му зъби блеснаха на фона на синьолилавите му венци. Мини го изгледа презрително и рече:
— Стига си плямпал, пияницо! — После пак се обърна към мен с изопнато от напрежение кафяво лице, изгаряща от желание да й повярвам. — Райноу спечели парите на зарове, мистър — каза много настойчиво. — Да пукна, ако лъжа.
— На никого не му влиза в работата откъде са ми парите — заяви негърът. — Имам ги, и туйто. Имам… — Той остави пурата на ръба на масата, взе пачката, наслюнчи палец, голям колкото пета, с език не по-малък от изтривалка пред врата, и започна да брои банкнота по банкнота, като ги оставяше на масата: — Двайсет… трийсет… осемдесет… сто… сто и десет… двеста и десет… триста и десет… триста и трийсет… триста трийсет и пет… четиристотин трийсет и пет… петстотин трийсет и пет… петстотин осемдесет и пет… шестстотин и пет… шестстотин и десет… шестстотин и двайсет… седемстотин и двайсет… седемстотин и седемдесет… осемстотин и двайсет… осемстотин и трийсет… осемстотин и четирийсет… деветстотин и четирийсет… деветстотин и шейсет… деветстотин и седемдесет… деветстотин и седемдесет и пет… деветстотин деветдесет и пет… хиляда и петнайсет… хиляда и двайсет… хиляда и седемдесет. Ако някой иска да знае колко са, да заповяда: хиляда и седемдесет долара. А ако някой иска да разбере откъде ги имам, може да му кажа, може и да не му кажа. Зависи дали ще съм на кеф.
— Спечели ги на зарове, мистър — повтори Мини. — Ей там в клуба „Щастливи дни“. Да пукна, ако лъжа!
— Може да е вярно — рече Райноу, все така широко ухилен. — Ами ако не е?
— Не ме бива да решавам ребуси — рекох и след като отново посъветвах Мини да се върне при Легетови, напуснах апартамента. Момичето затвори след мен.
Докато вървях по коридора, чух я да се кара на Райноу и в слуха ми отекна гърленият му, басов смях. Върнах се в центъра, влязох в една дрогерия, отворих телефонния указател на Бъркли, намерих само един Фриймандър и позвъних. Мисис Бег се оказа там и се съгласи да се срещне с мен, ако пристигна със следващия ферибот.
Къщата на Фриймандър беше встрани от пътя, който се виеше нагоре по хълма към Калифорнийския университет. Мисис Бег беше мършава, с едър кокал, редичка, почти бяла коса, прилепнала към изпъкналия й череп, проницателни сиви очи и груби, работни ръце. Намусена и строга, тя не обичаше да извърта, така че пристъпихме към целта без предварително въртене и сучене. Разказах й за обира и споделих мнението си, че на крадеца е била оказана помощ — най-малкото със сведения — от някой, който е бил добре запознат с Легетови и къщата им.
— Мисис Пристли ми каза, че сте работили като икономка при Легет, и изказа предположението, че можете да ми помогнете.
Мисис Бег се усъмни, че ще може да ми помогне с нещо, което да оправдае разкарването ми чак от града, но като честна жена, която няма какво да крие, щяла да се постарае. Щом започна обаче, нямаше спиране и за малко да ми проглуши ушите. Като оставим настрана несъщественото, ето какво научих: била наета от Легет като икономка през пролетта на 1921 година с посредничеството на бюро „Работна сила“. Отначало си имала и помощничка — едно младо момиче, — но нямало работа за двама души, затова предложила на мистър Легет да освободи втората прислужничка. Легет не бил капризен, а и по-голямата част от времето прекарвал на горния етаж в лабораторията си и в малката като килия спалня. Останалата част от къщата използвал само когато канел гости. Мисис Бег никак не харесвала приятелите му, но доколкото разбрах, възраженията й се отнасяха предимно до приказките им, които били „да си запушиш ушите“. Едгар Легет бил много свестен човек, обаче толкоз потаен, че направо я изнервял. Било й забранено да се качва на третия етаж, а вратата на лабораторията винаги била заключена. Веднъж в месеца идвал да я почисти някакъв японец, а Легет не го изпускал от очи. Е, сигурно имал много научни тайни, а може би и опасни химикали, в които не му се искало хората да си пъхат носа, но въпреки това я изнервял. Нищо не й било известно за личните и семейни работи на работодателя й, но си знаела мястото и не му задавала въпроси. През август 1923 година — спомни си, че сутринта валяло — в къщата пристигнали една жена и петнайсетгодишно момиче с ужасно много куфари. Пуснала ги да влязат и жената попитала къде е мистър Легет. Мисис Бег се качила в лабораторията да му каже и той слязъл. През живота си не била виждала по-изненадан мъж. Пребледнял като платно и имала чувството, че ще се строполи на пода, така се разтреперал. Не разбрала какво си казали тримата, защото плямпали на чужд език, макар че много добре говорели английски, особено оная Габриел, когато я прихванели и започнела да ругае. Мисис Бег ги оставила и отишла да си гледа работата. След малко в кухнята влязъл Легет и й казал, че гостите му били мисис Дейн, снаха му, и дъщеря й, които не бил виждал от десет години и че щели да останат да живеят при него. По-късно мисис Дейн споменала пред мисис Бег, че били англичанки, но от няколко години живеели в Ню Йорк. Мисис Дейн била симпатична, разумна жена и отлична домакиня, но „оная“ Габриел била същинско чудовище. Мисис Бег наричаше момичето само „оная Габриел“. Домакинските способности на мисис Дейн направили присъствието на икономката излишно. Много щедро се отнесли към нея, каза ми тя, помогнали й да си намери нова служба и на тръгване й дали голямо възнаграждение. Оттогава не ги била виждала, но тъй като следяла съобщенията за женитби и раждания, както и некролозите, публикувани в сутрешните вестници, една седмица след заминаването си прочела, че Едгар Легет и Алис Дейн били сключили граждански брак.