Докато лежеше там, силата ù сякаш се изцеди напълно. Слепоочията ù пулсираха, а гласовете все още я обстрелваха. Ашлин затвори очи, придърпа реверите на якето си по-плътно и успя да пропълзи и да се сгуши в основата на едно дърво.
Не трябва да сме тук. Те виждат всичко.
Ранен ли си?
Виж какво намерих! Не е ли красиво?
– Млъкнете, млъкнете, млъкнете! – извика тя. Разбира се, гласовете не я чуваха. Никога не го правеха.
Предизвиквам те да тичаш между дърветата гол.
Гладен съм! Мога ли да я взема?
Внезапно прозвучаха пукване и свистене и клепачите ù се отвориха рязко. Последва измъчен писък. Мъжки вик, бързо последван от три други.
Настояще. Не минало. След двайсет и четири години тя правеше разлика.
Ужасът я стегна в желязна хватка, изстисквайки въздуха от нея. Въпреки дърдорещите гласове, тя чу ужасяващо тупване. Опита се да стане, да побегне, но внезапно свистене във въздуха я задържа на място. Не, не въздух, осъзна тя след секунда, а острие. Цялото ù тяло трепна от изненада, когато дръжката на окървавен нож се залюля точно над рамото ù, забито в кората на дървото.
Преди да има време да се измъкне или да извика, се чу ново свистене. Още едно трепване. Вниманието на Ашлин се премести от другата ù страна. Второ острие се беше забило точно над лявото ù рамо.
Как… Какво… Докато проумее напълно какво става, нещо връхлетя от близкия храст. Крехки листа се завихриха в злокобен танц. Снегът, който ги беше покривал, се поръси по земята, когато клоните се разтърсиха. После нещо притича покрай лъч лунна светлина и тя успя да зърне черна коса и лъчисти виолетови очи. Мъж. Голям мускулест мъж се нахвърляше върху нея с все сила. Изражението му беше жестоко.
– Боже мой! – ахна тя. – Спри! Спри!
Внезапно той се озова право в лицето ù. Клекна, заковавайки я на място и подуши врата ù.
– Те бяха Ловци – каза той на английски с лек акцент, а гласът му беше груб и дрезгав, както ù неправилните му черти. – А ти? – Той сграбчи китката ù и дръпна якето и пуловера. Прокара палец по пулса ù. – Нямаш татуировка, каквато те имаха.
Те? Ловци? Татуировки? По гръбнака ù премина тръпка. Нападателят беше огромен и тежък, мускулестата му фигура излъчваше заплаха. От него се носеше метален дъх, смесен с миризмата на мъж и горещина, и на нещо, което не можеше да определи.
Отблизо можеше да види червени пръски по суровото му лице. Кръв? Хапещият вятър сякаш се плъзгаше покрай кожата ù право в костния мозък.
Див – казваше погледа във виолетовите му очи. – Хищник.
„Може би трябваше да послушам Макинтош. Може би мъжете наистина са демони.“
– Една от тях ли си? – повтори мъжът.
Беше толкова шокирана и уплашена, че ù отне минута да осъзнае, че нещо беше различно. Въздухът, температурата…
Гласовете бяха замлъкнали.
Очите ù се разшириха от удивление.
Гласовете бяха замлъкнали, сякаш усещаха присъствието на мъжа и се бояха от него толкова, колкото и тя. Обгърна я тишина.
Не. Това, което изпита, не беше абсолютна тишина, реши тя миг по-късно, а по-скоро… безмълвие. Великолепно, блажено безмълвие. Кога за последно беше познала миг, необезпокоен от разговор? Беше ли изобщо?
Вятърът шумеше и листата плющяха. Снегът се сипеше тихо, докато се носеше във въздуха в една спокойна мелодия, която приспиваше и отпускаше. Дърветата дишаха с живот и енергия, а клоните се вееха леко.
Звучало ли е нещо някога толкова великолепно, колкото симфонията на природата?
В този миг тя забрави страха си. Как може този мъж да е обладан от демон, когато дойде с такава прекрасна тишина? Демоните бяха източник на мъчения, не на спокойствие.
Тогава дали не беше ангел на милосърдието, както местните допускаха?
Затворила очи в наслада, тя отпи от това спокойствие, отдаде му се. Прегърна го.
– Жено? – каза ангелът, а от гласа му се излъчваше объркване.
– Замълчи! – През нея се разля доволство. Дори у дома в Северна Каролина, в къща, построена от строители, на които беше забранено да говорят повече от необходимото, тя винаги чуваше ехото на дълбоко вкоренен шепот. – Не говори! Просто се наслаждавай!
За миг той не отговори.
– Смееш да ми кажеш да замълча? – каза той накрая с тон на изненада и яд.
– Все още говориш – смъмри го Ашлин, после стисна устни. Ангел или не, не ù приличаше на някой, когото може да сгълчи. Освен това последното, което искаше да направи, беше да го ядоса. Присъствието му носеше тишина. И възхитителна топлина, осъзна тя, когато студът бързо напусна тялото ù.