Работата ù се беше оказала нещо зло и гадно. „Такава глупачка съм била.“
– Дошли сте да убиете тези мъже, но те правят за хората в Будапеща само добро. Даряват пари, сякаш изливат вода и поддържат ниско нивото на престъпността. Стоят настрана и рядко излизат навън. Вие сте взривили нощен клуб.
Макинтош я приближи с решително изражение.
– Не сме дошли да ги убием. Не можем. Още не. Преди години беше открито, че ако бъде убит един Повелител, се освобождава демонът, който го обитава. Демон, който би донесъл на света само разрушение. Не. Тук сме, за да заловим воините. Когато намерим кутията на Пандора, можем да заключим демоните и да се отървем от мъжете, които ги подслоняват. Ти откри това, помниш ли? – Той се пресегна и сграбчи раменете ù. – Знаеш ли къде е? Те казаха ли ти?
– Не.
– Трябва да си чула нещо. Мисли, Ашлин!
– Казах ти. Не знам къде е.
– Искаш ли да живееш в свят, свободен от злото? Свободен от лъжи и нещастие, от насилие? Ти чуваш повече за тези неща за един ден, отколкото повечето хора чуват за цял живот. – Той огледа внимателно лицето ù и се намръщи. – Подхранвах таланта ти с години. Осигурих ти дом, храна и възможно най-спокоен живот. В замяна исках само да използваш таланта си, за да намираш съществата, които живеят сред нас.
– И винаги съм го правила. Но не съм чула нищо ново за кутията – настоя тя. Гадеше ù се.
Той се намръщи.
– Трябва да си чула. Ти не беше затворничка като тези жени. Свободно обикаляше коридорите. – Очите му се разшириха, докато говореше, сякаш собствените му думи предлагаха стряскащо откритие. Той я пусна, бръкна в джоба си и извади спринцовка с бистра течност. – С чудовищата ли работиш сега, Ашлин? Това ли е станало? През цялото време ли си работила с тях? – Тя щеше да се изсмее на намека за предателство в гласа му, ако не беше толкова уплашена.
Отдръпна се една стъпка, после още една. Гърбът ù удари в тухлена стена и тя се опита да отскочи. Силни ръце я хванаха и я задържаха на място. Не беше тухлена стена. А мъж. Ловец. Тя се опита да се освободи.
– Къде е кутията, Ашлин? – настоя докторът. – Само това искам. Кажи ми къде е кутията и ще те пусна!
„Успокой се! Мотай го! Отвлечи му вниманието!“ Когато не се появеше с кърпите, Мадокс щеше да дойде да я търси.
– Ти си Ловец, но нямаш татуировка на китката. – Мадокс не беше ли казал нещо за татуировки? – Защо?
Той протегна ръка и дръпна ръкава на ризата си. Сложна черна напречна осмица се взираше в нея.
– Просто се погрижих никога да не я забележиш. Баща ми ме заведе, за да ми я направят на осемнайстия ми рожден ден. Тогава се заклех да продължа завета на семейството ми.
Как не беше разбрала? Чувстваше се толкова глупава. Смяташе, че е невъзможно да бъде заблудена, а я бяха правили на глупачка години наред. Срам и вина се добавиха към предателството и страха.
„Накарай го да продължи да говори!“
– Защо символът на вечността? – попита тя тихо.
– Нашата цел е вечност без зло. Какъв по-добър символ?
– Но мъжете тук не са зли. Наистина не са. Те се погрижиха за мен. Помогнаха ми. Ако просто ги опознаеш, ти би…
Омраза се изписа на лицето му.
– Да опозная демон? – Той стисна зъби. Пристъпи по-близо. – Тези същества от ада трябва да бъдат унищожени, Ашлин. Те разрушиха Атина. Хората, които убиха, и болката, която причиниха…
– Но да ги нараните ви прави също толкова зли, колкото твърдиш, че са те. Не убихте ли вече доста хора, за да се доберете до тях?
Без предупреждение ръката му се стрелна напред и заби спринцовката във врата ù. Остра болка и топъл приток. Тя се опита да се дръпне. Твърде късно. Вече беше толкова замаяна, че едва мърдаше. Странна летаргия налегна тялото ù, сплитайки слабост и сенки в кръвта ù и в замаяния ù ум.
– Спи! – каза той.
И Ашлин заспа.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
Мадокс не можеше да повярва на очите си. Халюцинация? Кошмар? Беше оставил ранените воини, за да провери стаята на Торин и да разбере дали се е върнал. За негова тревога, намери кръв, размазана по коридорите. Сега стоеше на вратата на стаята. Торин наистина се беше върнал. Лежеше на пода в локва гъста и тъмна кръв. Толкова тъмна, че изглеждаше черна. Дори сребристата му коса беше обагрена с тази смъртоносна червено-черна течност.
Дъбока рана зееше на врата му.