Алпинисткото въже, което Мадокс беше видял, подсказваше друго.
– Пет минути – каза той на Рейес, преди да изтича в стаята си и да се зареди с оръжия. Ножове, пистолети и звезди за мятане.
Ловците щяха да кървят тази вечер.
* * *
Рейес гледаше Мадокс шокиран.
Бяха вървели по улиците на Будапеща, докато накрая се натъкнали на група от четирима Ловци. Сега бяха в гората, обкръжени от дървета и далеч от любопитните очи на хората. Нощта беше паднала и светли лунни лъчи се плъзгаха по природа, звяр и човек.
Мадокс беше нападнал без предупреждение.
Носеше воала на Насилие, който вече не беше просто сянка. Беше покрил лицето му напълно – скелетно лице, излязло направо от кошмарите. Той (демонът) бързо беше убил двама от Ловците. С просто посичане на острието той сряза гърлата им така, както беше срязано гърлото на Торин. И двамата паднаха мъртви на мига.
Рейес остана на място. Не беше сигурен, че Мадокс е наясно с обкръжението си, още повече с кого се бие. И ако Рейес се намесеше, подозираше, че също ще бъде посечен.
Яростта му беше толкова свирепа, колкото тази на Мадокс. По някаква причина се чувстваше отговорен за Даника и беше разгневен, че му е била отнета. И какво като вече беше белязана да умре?
– Къде е водачът ви? – попита тихо Мадокс, докато крачеше около двамата Ловци, които още дишаха.
– Н-не знам – каза един от тях, хленчейки.
– Къде са жените?
– Моля ви! – изплака другият. – Моля ви! Моля ви, не ни убивайте!
Мадокс не показа милост. Опипа с пръст окървавеното острие и прокара език по зъбите си. Кръвта беше опръскала това скелетно лице и го правеше още по-зловещо.
– Къде бяха отведени?
– Н-…
– Кажи го и ще ти отрежа езика. А ти ще гледаш как го изяждам – предупреди Мадокс.
Рейес не познаваше този глас. Беше по-нисък и по-суров, отколкото беше чувал Мадокс някога да говори. Беше изцяло глас на звяр, без следа от този на мъжа.
– Искам да знам къде са.
– Не…
Мъжът не успя да довърши изречението. Мадокс се завъртя с вдигната ръка и посече надолу. В един миг мъжът беше жив. В следващия беше мъртъв и кръвта шуртеше от врата му.
Оцелелият Ловец изскимтя. Закашля се.
– Ще попитам само още веднъж – каза Мадокс и Ловецът се закашля отново. – Къде ги отведоха?
– Макинтош не ни каза – беше треперещият отговор. – Само каза да наблюдаваме града и да се обадим по радиото, ако видим някой от Повелителите. В крепостта не трябваше да има други жени, освен госпожица Дароу. Моля ви! Те искаха само момичето и кутията. Планираха да се вмъкнат вътре, да грабнат жената и да потърсят кутията. Това е.
Рейес приближи и взе радиото, което беше закачено за колана на един от труповете. Закачи го отзад на колана си, планирайки да слуша и да научи нещо. Точно сега радиото мълчеше.
Мадокс погледна към Рейес и той му кимна. Без дума за предупреждение, Мадокс се пресегна и сряза врата на мъжа, оставяйки го да падне върху приятелите си. Не можеха да му позволят да живее. Беше Ловец. Беше заразен. И беше съдействал за изчезването на Ашлин.
– Какво ще правим сега? – Рейес се взираше в небесата, сякаш се надяваше, че отговорът ще падне от звездите.
– Не знам. – Мадокс се чувстваше почти полудял от тревога, докато повтаряше думите на злощастните Ловци. Насилие го беше обзел и го контролираше напълно, но въпреки това беше нащрек. Ако не намереше скоро Ашлин, трябваше да чака до сутринта, когато щеше да се върне от мъртвите. А ако трябваше да чака… Ако Ашлин трябваше да прекара нощта с Ловците…
Искаше да убие всички.
– Нека потърсим в града още веднъж! Трябва да има следа – каза Рейес. – Сигурно сме пропуснали нещо.
Закрачиха обратно към града рамо до рамо. Малко хора бяха навън, но тези, които бяха, стояха настрана от тях. Бомбата вероятно беше развалила илюзията, че са ангели. Тя и фактът, че кръв беше оплискала ръцете и лицето на Мадокс.
Когато двамата с Рейес застанаха в една уличка – мръсно, миришещо на урина място, което се затваряше над него като ковчег, той спря и погледна към кадифените небеса, както беше направил Рейес. Заля го вълна от безпомощност – лош другар за гнева и мрачните пориви, които вече изпитваше.
Ашлин беше неговата причина да живее.
Той я обичаше. Беше го знаел преди, но вече беше сигурен. Тя беше нежност и светлина. Беше страст и спокойствие. Надежда и живот. Невинност и… всичко. Тя беше всичко за него.
Сега, след като я беше открил, не можеше да си представи живота без нея. Сякаш тя беше липсващото звено, последният елемент от сътворението му, единственото нещо, което го завършваше.