Беше ù обещал, че винаги ще я пази.
Беше се провалил.
Изрева и удари стената зад себе си. Усещаше се разкъсан отвътре.
Един вестник танцуваше в глезените на Рейес и воинът се наведе, сграбчи го и го сви на топка, преди да го хвърли настрани.
– Времето ни свършва.
– Знам.
„Мисли!“
– Ловците не биха извели жените от града. По-скоро биха фокусирали цялата си енергия в търсенето на кутията и сигурно мислят, че е у нас, за да влязат в крепостта така.
– Да.
– Най-вероятно са още тук в града. Крият се.
– Не се съмнявам, че са се надявали да използват жените и да ги разменят за кутията – каза Рейес. – Трябва да го уредим.
От тона му Мадокс разбра, че приятелят му нямаше предвид честна размяна. Щяха да вземат жените и да оставят само кръвопролитие след себе си.
– Как?
Рейес вдигна радиото. Слушаха го няколко дълги, агонизиращи минути, но то не предложи нищо, освен статичен шум, дори когато те поискаха среща.
– Проклятие! Не искам да се върна в крепостта с празни ръце, но не знам какво още да направя – Рейес звучеше измъчен от мисълта. – Полунощ наближава.
Мадокс знаеше само, че Ашлин трябваше да е в безопасност и невредима в неговите ръце. С поглед, все още вперен в небесата, той разтвори широко ръце.
– Помогнете ни! – извикаха той и духът като един. – Помогнете ни! Молим ви?
Нищо. Небесата не се отвориха и не изляха вълна от дъжд. Не удари светкавица. Всичко остана така, както беше. Звездите трепкаха от мастилените си гнезда. Очите му се присвиха. Когато това свършеше, той и тези безгрижни, егоистични богове щяха да си уредят сметките. Хилядократно.
– Нека обиколим района още веднъж!
Рейес кимна.
Петнайсет минути по-късно Рейес и Мадокс излизаха от една църква, която бяха претърсили тихо, когато забелязаха един старец отсреща на улицата. Беше мръсен, развлечен и носеше само тънко, проядено от молци палто. Старецът кашляше. Дълбока до кости, разкъсваща дробовете кашлица.
Мадокс си спомни нощта, когато Торин беше дошъл в този същия град – град, много по-различен отколкото беше днес. С колиби вместо сгради. И с кални улици вместо паваж. Но хората бяха същите. Крехки, слаби и неподозиращи.
Торин беше свалил ръкавицата си и беше погалил бузата на жена, която умоляваше за докосването му. Жена, за която беше копнял отдалеч с години. Съпротивата му се беше сринала и той се беше надявал поне веднъж някой да оцелее. Беше се надявал, че любовта може да победи всичко.
Час по-късно жената беше започнала да кашля. Точно като стареца сега.
Още час по-късно останалите жители на селото я бяха последвали. В следващите дни повечето хора бяха умрели от ужасна смърт – кожата им беше станала сипаничава, а всеки отвор на телата им беше започнал да кърви.
Мадокс изруга под нос. Ашлин беше някъде там със същите Ловци, които бяха причинили тази нова епидемия, защото това беше епидемия.
Насилие потъна напълно в сенките на ума му, сякаш уважаваше факта, че Мадокс трябва да поеме командването. Мадокс и Рейес пресякоха улицата с тежки стъпки, намалявайки разстоянието между тях и стареца.
Мястото беше пусто – хората се бяха прибрали на сигурно място в домовете си. Утре нямаше да бъдат в безопасност дори там.
– Трябва да говоря с теб – извика Мадокс на стареца.
Кашляйки, старецът спря. Очите му бяха трескави, когато се опули към Мадокс. Стресна се, когато видя воина.
– Ти си един от тях. – Той се преви на две от нова кашлица. – Ангелите. Родителите ми са ми разказвали приказки за вас. Исках да ви срещна през целия си живот.
Мадокс едва го чу.
– Може да си бил в контакт с група мъже. Чужденци. Може да са бързали и да са имали татуировки на китките. Може с тях да е имало пет жени. – Той се опита да укроти гласа си, да запази яростта, загриженоста и отчаянието си. Нямаше да е добре, ако уплаши стареца и му докара инфаркт.
Въпреки че това щеше да е милостиво. Смъртта, която скоро щеше да го отнесе, нямаше да е любезна. Да, Лушън щеше да е много зает.
Рейес описа Ловците, които беше видял в клуба, после описа жените.
– Видях малката блондинка, за която говориш – каза мъжът. Кашлица. – Имаше три жени с нея, но не си спомням как изглеждаха.
Значи Даника. Но кой е бил с нея? Семейството ù, най-вероятно. Това означаваше, че Ашлин беше… не. Не! Тя беше жива. Беше добре.
– Къде отидоха? – попита той през зъби, неспособен да укроти реакцията си този път. Трябваше да бърза. – Кажи ми! Моля те!
По сбръчканото лице на стария човек премина объркване, той се олюля и едва не падна. Закашля се.