Тя бавно отвори клепачи.
Бяха опрели нос в нос, лекият му дъх се движеше над устните ù. Кожата му блестеше като гладка мед, почти неземна на лунната светлина. Цялото в сурови черти, на лицето му се перчеше остър нос и черни като сърцето на дявола вежди.
Тези хищнически виолетови очи се забиваха в нея, а дългите мигли ги правеха да изглеждат още по-заплашителни. „Ще убия всеки, навсякъде“ – сякаш казваше изражението му.
„Демон.“ Не, не демон, напомни си тя. Тишината беше твърде добра, твърде подходяща. Но все пак не беше и ангел, реши тя. Беше донесъл тишина, да, но явно беше толкова опасен, колкото и красив. Всеки, който можеше да хвърля ножове така…
И какво беше той?
Ашлин преглътна и го огледа. Пулсът ù не трябваше да започне да пърха точно сега, а гърдите ù не трябваше да се стягат от болка. Но сърцето ù запърха. А гърдите ù се стегнаха от болка. Мъжът беше като драконите в приказките, които Макинтош ù беше чел – твърде смъртоносен за опитомяване и твърде хипнотизиращ, за да се отдалечиш от него.
И все пак внезапно ù се прииска да зарови глава на рамото му. Искаше да се притисне до него. Искаше да се хване за него и никога да не го пусне. Дори осъзна, че се приближава към него с намерението да се отдаде на тези желания.
„Спри! Недей!“
Човешкият допир ù беше отказан през по-голямата част от живота ù. На пет беше пратена в Института, където повечето от служителите нямаха други грижи, освен да изучават способността ù. Макинтош беше най-близкият ù приятел, но дори той не я беше прегръщал или докосвал често, сякаш се страхуваше от нея толкова, колкото беше загрижен за нея.
Срещите също бяха трудни. Мъжете направо откачаха, когато научеха за способността ù. А винаги научаваха. Нямаше как да я скрие. Но…
Ако този мъж беше този (това), за което тя го мислеше, вероятно нямаше да му пука за малкия ù талант. Вероятно щеше да ù позволи да го докосне. А докосването и топлината му можеше да се окажат толкова могъщи усещания, колкото и тишината, но толкова повече…
– Жено! – повтори той. Думата излезе дрезгава, силна като вино, когато се вряза в мислите ù.
Тя замръзна. Преглътна отново. Беше ли… желание това, което трепна в леденовиолетовите му ириси, напълно заличавайки убийствената им изцъкленост? Или желанието, което виждаше, беше родено от болка и жестокост, от нейната предстояща смърт? Връхлетя я рояк от емоции. Още един пристъп на страх, мрачно благоговение и да, женско любопитство. Тя имаше малко опит с мъжете и още по-малко с желанието.
Какво си беше помислила, когато се беше приближила толкова близо до него? Може да беше приел докосването ù като покана. Можеше да я докосне в замяна.
Защо от самата мисъл не я обземаше истерия?
Може би, защото грешеше. Може би той не беше дракон все пак, а принцът, който убива дракона, за да спаси принцесата.
– Как се казваш? – попита тя.
Измина една изпълнена с напрежение секунда, после още една и Ашлин реши, че той няма да отговори. Линии на напрежение прорязаха грубите му черти, сякаш това да бъде близо до нея, беше досадно задължение. Накрая той каза:
– Мадокс. Казвам се Мадокс.
Мадокс. Името се плъзна по коридорите на ума ù като прелъстителна песен, която обещаваше невъобразимо задоволство. Тя се принуди да се усмихне за поздрав.
– Аз съм Ашлин Дароу.
Вниманието му се премести върху устните ù. Въпреки снега, по челото му изби мъниста пот и заблестя.
– Не трябваше да идваш тук, Ашлин Дароу – изръмжа той и целият намек за желание, който едновременно я привличаше и плашеше, беше изчезнал. Но той прокара длани по ръцете ù изненадващо нежно и спря на тила ù. Палецът му внимателно премина по шията ù, задържайки се на диво препускащия ù пулс.
Тя вдиша и преглътна, а пръстите му проследиха движението. Неволна, но изцяло еротична ласка, която накара цялото ù тяло да се възпламени. Докато след миг хватката му се стегна почти болезнено.
Тя издиша дрезгаво:
– Моля те! – И той я пусна напълно.
Ашлин примигна от изненада. Без докосването му тя почувства… загуба?
– Опасно – каза той, този път на унгарски.
Тя не беше сигурна дали има предвид себе си, или нея.
– Ти един от тях ли си? – попита тихо, без самата тя да сменя езика. Нямаше причина да му дава да разбере, че говори и двата.
Удивление помрачи погледа му и един мускул трепна на челюстта му.
– Какво имаш предвид под един от тях? – на английски този път.
– Аз… аз… – думите отказаха да излязат от устните ù. Ярост изкривяваше лицето му. Повече ярост, отколкото беше виждала да изпитва друг човек. Излъчваше се от всяко очертание на твърдото му тяло. Тя прибра ръцете си около кръста си. Не, не принц, все пак. Дракон, определено, както беше допуснала първоначално.