– Тичаха по улицата, гонени от някого. Висок мъж – той посочи и се закашля. – Едва не ме събори.
– В коя посока заминаха? – настоя Рейес.
– Север.
– Благодаря – каза Рейес. – Благодаря.
Старецът се закашля и се срина на земята. Мадокс мразеше да губи време, но клекна до него.
– Спи! Ние… те благославяме.
Човекът умря с усмивка – нещо, което никога не се беше случвало на Мадокс. „Ашлин – тихо извика той. – Идвам за теб.“
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Ашлин се събуди с пъшкане. Някой беше плиснал в лицето ù леденостудена вода. Мина миг, докато се ориентира, а накъсаното ù дишане беше единственият звук. Тениската ù беше залепнала за кожата ù. От водата в началото виждаше замъглено, но постепенно погледът ù се избистри и успя да огледа стаята. Каменни стени, тъмни и протрити. Решетки от едната страна, които гледаха към тесен каменен коридор, а в далечния ъгъл висяха вериги.
„Не се паникьосвай! Не се паникьосвай!“ Следващото, което видя, беше познато лице с тънки бръчки. Някога видът на Макинтош щеше да е добре дошъл. Сега Ашлин усещаше как от нея се излива омраза.
Той хвърли празната вече кофа настрани и седна на дървен стол пред Ашлин. Тя осъзна, че ръцете ù бяха протегнати зад нея и завързани с белезници за стол и се опита да се издърпа. Студеният метал се заби в кожата ù, но белезниците не се отвориха.
– Къде съм? – попита тя.
– „Халал Фогаз“ – гласът му беше по-груб от обикновено. Скърцащ.
„Затворът на мъртвите.“
– Някои от най-лошите престъпници в историята на Будапеща са били държани тук, докато не въстанали и не убили пазачите си. Мястото беше затворено. Допреди няколко седмици.
Очите ù се присвиха до цепки.
– Отпусни се! – каза ù той. Беше блед, а очите му бяха зачервени. Закашля се. – Аз не съм драконът, от който винаги се страхуваше, когато ти четях онези приказки.
Напомнянето за годините, които бяха прекарали заедно, не я накара да омекне.
– Пусни ме! Моля те! – Капки вода се стичаха в устата ù, капки, които бяха пълни с кал и тя не искаше да мисли с какво още. Песъчинки драскаха венците ù. – Какво направихте с мъжете, с воините? Къде са другите жени?
– Ще отговоря на въпросите ти по-късно, Ашлин. Точно сега искам ти да отговориш на моите. Ясно? – Отново се закашля. Поне звучеше разумно. Не като откачения фанатик, когото беше срещнала в крепостта.
Тя потрепери от студ.
– Добре. – Но не можа да каже нищо повече, защото в ума ù се забиха гласове. Тя се вцепени.
Стори ù се, че чу как Макинтош въздъхна и каза:
– Виждам, че не си във форма да отговаряш на въпроси сега. Ще се върна, когато гласовете затихнат.
Ашлин помисли, че чува стъпки и затръшване на решетки, а после останаха само гласовете.
Те бяха толкова много, толкова много. Затворници, убийци, крадци. Изнасилвачи. О, Боже! Един мъж изнасилваше друг и жертвата крещеше от болка и унижение.
– Мадокс – изхлипа тя. Студените метални белезници стягаха ръцете ù и тя не можеше дори да покрие ушите си, за да се предпази от гласовете. Толкова силни, толкова силни, толкова силни. – Мадокс! – образът му се оформи в ума ù силен и решителен. Виолетовите му очи бяха нежни, а устните му меки от целувките. Тъмната коса висеше над челото му.
„Тук съм – прочете тя по устните му. – Тук съм. Винаги ще те пазя.“
Гласовете мигновено утихнаха. Не изчезнаха напълно, но вече не бяха оглушителни. Тя примигна от изненада. Как? Това не се беше случвало никога преди. Беше ли Мадокс наблизо?
Лицето му трепна и избледня, когато надеждата се изду в гърдите ù. Но щом образът му изчезна, гласовете станаха по-силни. По-силни. Очите на Ашлин се разшириха и тя отново си представи Мадокс. Гласовете отново затихнаха. Отново станаха търпими.
Ако ситуацията не беше толкова отчаяна, тя щеше да се усмихне. „Мога да ги контролирам и сама. Мога да ги контролирам!“ Това беше поразително. Изумително. Чудесно. Нямаше повече да се крие. Нямаше да избягва силно населените райони. Никога!
„Ъ, Дароу. Не искам да развалям купона, но ти си в капан. С Ловец. Помниш ли?“
Сякаш чул вътрешния ù диалог, един глас се засмя ликуващо.
Знам как да избягам. Искаш ли да участваш, или искаш да останеш в тази лайняна дупка? Трябва само да покопаем малко.
Мъжът от миналото не говореше на нея, а на друг затворник. Разговорът им привлече вниманието ù и тя трепна. Без да освобождава образа на Мадокс, тя се заслуша в инструкциите за това къде точно да отиде. Скоро вече се усмихваше.