– Вероятно вече са на самолет за Ню Йорк.
– Къде в Ню Йорк?
Той затвори очи, сякаш се унасяше.
– Макинтош! Остани буден и говори с мен!
Клепачите му се отвориха и затвориха, а тялото му ставаше все по-отпуснато.
– Ще бъдат… разменени за кутията. Ще видиш един ден – прошепна той. – Ще бъде по-добре без тях. – Той отвори очи отново и ги спря върху нея. – Красиво нещо. Татко щеше да се гордее – изреченията му вече не бяха логични, просто несвързани части от мисли, които преминаваха през ума му без определен ред. Очите му отново се затвориха и този път останаха затворени. – Какво ми е?
– Не знам – гласът ù трепереше. – Нуждаеш се от болница.
– Да. – Но умря след миг, главата клюмна настрани и тялото му се отпусна напълно.
Ашлин покри уста с длан. Макинтош беше мъртъв. Беше я предал, да, и тя го мразеше за това. Но малкото момиче в нея все още копнееше за одобрението му.
Тя трепереше и сълзи пареха в очите ù, когато се изправи на крака. Не взе ключа от отворената му ръка, защото не ù трябваше. Беше планирала да използва същия път за бягство, който беше използвал затворникът.
Но първо… „Давай! Ще боли, но трябва да го направиш.“ С трепереща ръка тя взе стола, на който Макинтош беше седял по-рано и започна да го блъска в металните решетки, докато един от краката не се откъсна. Използва назъбения край, за да задраска отчаяно по ръката си. Трепна и едва не извика. Потече кръв и Ашлин заплака от болка. Най-накрая достигна до GPS чипа. Измъкна го и го хвърли на пода, скривайки го в пръстта.
„Бързо, Дароу! Побързай!“ Не можеше да рискува да налети на служители на Института горе. Повечето вероятно бяха болни, както беше казал Макинтош, но това не означаваше, че тези, които бяха добре, щяха да я оставят да излезе с танцова стъпка навън. Превъртайки казаното от затворника в ума си, тя се запрепъва до единствената тоалетна в килията и отви болтовете, които я държаха към стената. Някои не искаха да поддадат и тя трябваше да ги насили, като едва не изпочупи ноктите си, докато го правеше. Когато и последният падна в пръстта, тя изрита тоалетната настрани.
Направена от човек дупка зееше пред нея. Дупка, която някой беше прокопал до света отвъд стените на затвора. Тя не искаше да пълзи през тясното тъмно пространство, но само след един поглед назад към проснатото по очи тяло на Макинтош тя влезе в отвора. Заобиколи я пълен мрак.
– Не се паникьосвай! – каза тя, а гласът на затворника продължаваше да отеква в ума ù. Дъхът ù рикошираше от калните стени. По пръстите ù притича плъх.
Ашлин изсъска.
Тя пълзя сякаш цяла вечност. Краката ù горяха от усилието. Нямаше да е толкова зле, ако тунелът не беше стръмен. Парчета кал падаха върху нея, дори пълнеха устата ù и покриваха езика ù. „Продължавай да пълзиш! Само продължавай!“
Чувстваше се като принцесата от „Девойката Малейн“, докато проправяше пътя си към свободата. Мисълта върна ума ù към странния разговор, който беше провела с богинята. Или беше халюцинация? Ашлин никога повече нямаше да си пожелае да е част от приказка.
В края на тунела се появи светлина, слаба, но видима. Заля я облекчение и тя ускори движението си. Секунда по-късно стигна до малък отвор. През него не можеше да премине дори дете.
– Не! Не! – Тя започна да дълбае с нокти.
След цяла вечност зърна огряното от лунна светлина небе.
С ръце, почти изтръпнали от облекчение и изтощение, тя се издърпа върху студената твърда земя. Изправи се с мъка, коленете ù се огъваха. Покрити със сняг дървета се извисяваха над нея. Тя потрепери. Торбестите дрехи на Мадокс изобщо не запазваха топлината ù.
Чу се мъжки вик – мъчителен звук.
Тя се вледени. Мадокс. Мадокс! Полунощ трябва да беше дошла. Огледа се наоколо и забеляза крепостта на хоризонта. Но крясъкът не беше дошъл от тази посока. Когато го чу отново, тя се затича, въпреки изтощението си, следвайки звука. Още един крясък. Рев.
– Идвам. Идвам.
Докато тичаше, Ашлин започна да кашля.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Когато Мадокс се събуди, ужасът вече го обземаше. Ашлин се нуждаеше от него.
Той беше… не беше в гората, осъзна накрая. Не, беше в собственото си легло, в собствената си стая и се взираше в сводестия таван, както всяка сутрин. Но не беше окован.
Как? Защо?
През прозореца проникваше слънчева светлина и го топлеше. Не беше успял да намери Ашлин и времето за смъртта му беше дошло и му беше попречило да продължи да търси. Рейес, помисли той тогава. Рейес трябва да го беше довлякъл у дома.
Мадокс скочи от леглото, решен да поднови търсенето. Щеше да я намери днес, независимо от всичко. „Ще унищожим света парче по парче, докато не я намерим.“