Нямаше да има покой, докато…
Кашляне на жена го спря насред крачка. Тъкмо щеше да затича по коридора, но се извъртя. Ашлин лежеше на леглото му. Шокът се заби в него със силата на меч в корема.
Той потри с ръка лицето си. Боеше се да повярва. Но видението остана. Облекчението го заля и пренебрегвайки шока, Мадокс изтича до леглото. Усмихна се широко, докато падаше на колене, благодареше на боговете и се пресягаше да вземе своята жена в ръцете си.
Тя отново се закашля.
Той замръзна, когато осъзна, че тя е болна. Усмивката му изчезна. „Не!“ Не и Ашлин. Но я огледа по-отблизо. Беше бледа, твърде бледа и под очите ù имаше тъмни кръгове. Малки розови петна обезобразяваха хубавата ù кожа.
Можеше да изтръгне собственото си сърце.
Беше подозирал… беше се страхувал… а сега най-лошият му страх се беше оказал истина. Ловците я бяха изложили на болестта. Вероятно бяха умрели един по един, позволявайки ù да избяга и да го намери.
Позволявайки ù да се върне у дома, за да умре.
– Не! – изрева той. Нямаше да ù позволи. Тя беше неговият живот. Цяла вечност в пламъците на ада беше за предпочитане пред една минута без нея на земята.
Рейес нахлу в стаята, сякаш беше чакал някакъв признак на живот. Беше зловещ и гневен, като буреносен облак, готов да избухне.
– Тя събуди ли се вече? – Имаше толкова много рани по ръцете, че беше трудно да се каже къде свършва едната и започва другата.
– Не – отговори Мадокс накъсано.
Рейес огледа Ашлин.
– Останах наблизо. Тя кашляше цяла нощ. Съжалявам. – После с утешителен тон добави: – Повечето умират за часове, след като са били заразени, а тя успя да остане жива. Може би ще оцелее.
„Може би“ не беше достатъчно. Мадокс сложи длан на твърде горещото ù чело. От него започнаха да излизат заповеди.
– Донеси студени кърпи! И още от онези хапчета, ако чантата на Даника е още тук. Вода също.
Рейес изтича да изпълни задачите и се върна скоро с всичко, което Мадокс беше поискал. Ашлин отказа да се събуди, затова той смачка хапчетата и изсипа праха в устата ù. След това наля вода в гърлото ù.
Тя се закашля и задави, но накрая преглътна. Най-после клепачите ù се отвориха, но светлината беше като огън в очите ù и тя издаде тих стон.
– У дома – каза, когато го забеляза. Гласът ù беше пресипнал. – Боли. По-лошо от преди.
– Знам, прекрасна. – Той нежно целуна слепоочието ù. Той можеше да бъде заразен от Торин, но не и от човек. Не че имаше значение. Щеше да я докосва и да я държи. – И този път ще се оправиш.
– Шефът ми… Ловец. Мъртъв е.
Той кимна за потвърждение. Не искаше да казва какво чувства за смъртта на мъжа. Удовлетворение.
– Ами Даника? – попита Рейес, като пристъпи напред. – Влязох през дупката, от която си излязла, и намерих затвора и мъртвите Ловци, но Даника не беше вътре.
– Може да е… на път за… Ню Йорк – каза Ашлин със запъване.
Рейес пребледня. Цветът се отцеди от лицето му, сякаш беше изсмукан от прахосмукачката, която Аерон винаги се оплакваше, че използва.
– Не казаха ли нищо друго?
– Съжалявам. – Тя се закашля.
Мадокс трепна при ужасния тракащ звук. Положи една от студените мокри кърпи на челото ù. Ашлин въздъхна и затвори очи. Рейес заплете ръка в косата си, очевидно объркан, сякаш се нуждаеше да крачи, сякаш се нуждаеше от още болка.
– Върви! – каза му Мадокс. – Намери я!
Рейес погледна към Ашлин, после към Мадокс, а после кимна. Тръгна, без да каже и дума повече.
Мадокс остана с Ашлин часове. Сменяше кърпите на челото ù, караше я да пие вода. Спомни си, че беше видял Торин да прави това преди толкова много години, когато беше докоснал човешката жена и заразата беше плъзнала.
За известно време Мадокс мислеше, че волята на Ашлин да живее е по-силна от болестта, защото не беше умряла като другите. Това или може би нещо – някой – ù помагаше.
Но после кашлицата ù стана кървава, а тялото ù твърде слабо, за да седи. Гърлото ù беше толкова подуто, че вече не можеше да преглъща. Колко още можеше да издържи?
Без да знае какво друго да направи, Мадокс я вдигна на ръцете. Не каза нищо на приятелите си, докато я изнасяше от крепостта. Те не попитаха за намеренията му, вероятно твърде уплашени, че ще избухне. Щеше. Духът се блъскаше в него, също разтревожен за Ашлин и искаше да унищожава, да осакатява, да убива. Този път от безпомощност и безсилие, а не от ярост.
Мадокс се затича надолу по хълма към града. Лунната светлина беше подигравателно напомняне за това, че не успя да ù помогне и вчера. „Спасете я! Трябва да я спасите!“ Тя не издаваше звук. Беше твърде слаба дори да кашля. Улиците бяха пусти, нямаше никой навън. „Каквото и да е нужно, спасете я!“