Отнесе я право в болницата – място, което беше открил вчера в безплодното си търсене на Ашлин. Сградата беше пълна, буквално пращеше по шевовете. Вътре имаше стотици хора, които кашляха. Умираха. Той не искаше да я оставя, страхуваше се да им повери живота ù. Но не знаеше какво друго да направи.
В претъпкания бял коридор той откри мъж с маска и ръкавици, който издаваше заповеди.
– Помогнете ми! – каза той, прекъсвайки речта на мъжа. – Помогнете на нея! Моля ви!
Стреснатият мъж, облечен в бяло, погледна към Ашлин и въздъхна уморено.
– Всички се нуждаят от помощ, господине. Трябва просто да чакате реда си.
Мадокс го прикова със свиреп поглед и знаеше, че Насилие се прокрадва по лицето му. Знаеше, че очите му горят в яркочервено.
– Вие сте… вие сте… един от тях. От хълма – мъжът преглътна. – Положете я там! – Той посочи легло с колелца в края на коридора. – Аз лично ще се погрижа.
Мадокс направи каквото му беше казано, после целуна меките устни на Ашлин. Все още нямаше отговор.
– Спасете я! – нареди той.
– Аз… ще направя каквото мога.
„Моля ви, нека оцелее!“ Той искаше да остане с нея да я пази и да я наблюдава. Да се грижи за нея. Повече от всичко искаше тя да е с него. Но си тръгна от нея и закрачи в нощта. Полунощ наближаваше.
На сутринта щеше да се върне. И проклет да е светът – проклети да са боговете, – ако тя не беше там жива и здрава.
* * *
Рейес ругаеше, докато претърсваше летището и близките хотели. Клиниките. Беше видял повече неща от града за два дни, отколкото през всички тези векове, откакто живееше тук. Чувстваше се като животно в клетка. Кипеше от желанието да действа, но беше безсилен. Даника беше някъде там. Може би болна като Ашлин. Може би умираше. А той не можеше да намери и следа от нея.
Нощта отново падна и той с изненада осъзна, че е стигнал до същата уличка, която той и Мадокс бяха открили предишната нощ. Виждаше къде Мадокс беше ударил стената в пристъп на ярост. Камъкът беше напукан и нащърбен.
Малко оставаше да скочи на самолет за Ню Йорк, но знаеше, че не може да се отдалечи от Мадокс. Когато боговете бяха проклели Мадокс да умира всяка нощ, те бяха проклели и него, приковавайки го за воина толкова сигурно, колкото ако бяха използвали железни вериги. Той не знаеше защо бяха избрали него, а не Аерон. Знаеше само, че в полунощ ще бъде принуден да се върне в крепостта. Винаги щеше да се връща.
Беше заминавал няколко пъти преди, изпитвайки границите си, изпробвайки реакцията на боговете, но винаги беше придърпван към Мадокс в полунощ.
– Проклятие! – той извади една от камите си и сряза бедрото си. Платът се разкъса и от раната потече кръв. Какво щеше да прави? В него имаше потребност, дълбока потребност, каквато никога преди не беше изпитвал – потребност да спасява. Да защитава. Но само Даника. Достатъчно беше да погледне в тези ангелски очи отново и да почувства още едно пърхане на удоволствие.
Удоволствие, което не се предполагаше да изпита някога.
Но го беше изпитал и сега искаше още.
„Боговете нямаше да наредят на Аерон да я намери и убие, ако можеше да умре от заразата на Торин или ако Ловците бяха предопределени да нанесат последния удар.“ Мисълта му донесе утеха и гняв.
Може би Рейес трябваше да освободи Аерон, когото беше заключил в тъмницата, преди да напусне крепостта и да го последва до Даника. Със сигурност Ярост щеше да е в състояние да я подуши, за да може Рейес да я спаси от Ловците.
Не, осъзна той. Рейес нямаше да може да го последва, ако Даника не беше наблизо. И ако Аерон стигнеше пръв до нея, тя щеше да умре без съмнение.
„Забрави я! Тя е човек. Има хиляди. Милиони. Можеш да намериш друга жена, която прилича на ангел.“
– Не искам да намирам друга – извика той. Но не можеше вечно да държи Аерон окован и го знаеше. – Проклятие!
Спри да се държиш като бебе – каза женски глас в главата му, изненадвайки го. – Погледни на хълма и млъкни вече, по дяволите! Докарваш ми ужасно главоболие.
Раменете му се стегнаха. Той огледа района с нож в ръка. Не видя никого.
Какво чакаш? – каза гласът отново. – Побързай!
Бог? Един от неговия вид? Не можеше да е Съмнение, защото говорещият явно беше жена. Рейес не остана да губи повече време в разсъждения. Затича и десет минути по-късно стоеше горе на хълма.
Даника беше там. Тя и един мъж – Кейн, осъзна той – лежаха на земята и стенеха.