– Мълчи! – каза Лушън. – Ако Мадокс те чуе, ще поиска главата ти.
Мъж със синя коса застана пред нея.
– Искаш ли да ги целуна вместо теб?
Да ги целуне? Беше го виждала само веднъж преди. Във фоайето, точно след бомбата, но не ù изглеждаше като целувач. Изглеждаше сякаш иска да ги убие.
Рейес изръмжа.
– Ти също млъкни, Гидиън! И не се присламчвай към нея! Заета е. Ще трябва да те нараня.
– Не ми се ще да опитваш – каза сега хилещият се мъж.
Ашлин примигна. Колко странно. Думите му казваха едно, а тонът му съвсем друго. Както и да е.
– Прав си – каза тя на Рейес. – Не искам да убивате Мадокс довечера. Искам да… – „О, Боже, наистина ли ще кажеш това?“ – …убиете мен, вместо него.
Това прикова вниманието на воините и те спряха заниманията си. Тежестите паднаха, бягащата пътечка спря със скърцане и всички се вгледаха в Ашлин зяпнали.
– Какво каза току-що? – ахна Рейес и изтри потта от челото си.
– Проклятията се развалят чрез жертва. За предпочитане саможертва. Ако жертвам себе си и умра на мястото на Мадокс, проклятието му ще бъде развалено.
Мълчание.
Тежко мълчание. Искаше ù се да не беше толкова неудобно.
– Как може да си сигурна – попита Лушън, а странните му очи бяха печални. – А ако не се получи? Ако смъртното проклятие на Мадокс не бъде развалено и ти умреш за нищо?
Тя събра кураж, вдигна брадичка и изпъна рамене.
– Поне ще съм опитала. Но, ъ… Разбрах от най-достоверен източник, че ще стане.
– Боговете?
Тя кимна. Е, Аня не беше потвърдила тази част. Ашлин просто беше допуснала, че тя е богиня.
Отново мълчание.
– Ти би направила това? – Недоверие изпълни напрегнатите очи на Парис. – За Насилие?
– Да. – Мисълта за болката, която щеше да понесе, я ужаси, но тя не се поколеба с отговора.
– Аз го намушквам – напомни ù Рейес. – Това означава, че ще трябва да намушкам теб. Шест пъти. В корема.
– Знам – каза тя тихо. Втренчи се надолу в босите си крака. – Всеки ден мисля за това и го изживявам отново всяка нощ.
– Да кажем, че развалиш проклятието – каза Лушън. – Ще го осъдиш на живот без теб.
– Предпочитам да живее без мен, отколкото да умира многократно с мен до него. Той страда толкова много и аз просто не мога да го позволя.
– Саможертва – изсумтя Рейес. – Звучи ми нелепо.
Ашлин го погледна право в очите и опита същата логика, която богинята беше използвала.
– Погледнете най-обичаните световни приказки! – каза тя. – Магията в тях и щастливият край. Егоистичните кралици умират, а добрите принцеси побеждават.
Рейес отново изсумтя.
– Както каза – приказки.
– Не са ли всички приказки, базирани на факти? Вие самите не трябва да сте нещо повече от мит. Кутията на Паднора е само история, която родителите четат на децата си вечер – възрази тя. – Това означава, че самият живот е приказка. И ние сме нейни герои. Живеем, обичаме и търсим щастлив край.
Те продължиха да се взират в нея, а в очите им имаше нещо неразгадаемо. Може би… възхищение? Минутите се влачеха мъчително бавно. Тя беше взела решение и щеше да се намушка сама, ако трябваше, за да го постигне.
– Добре – каза Лушън, шокирайки я. – Ще го направим.
– Лушън! – нападна го Рейес.
Лушън гледаше Рейес и Ашлин виждаше как надеждата осветява това силно белязано лице.
– Това ще освободи и нас, Рейес. Ще можем да напускаме крепостта за повече от един ден. Ще можем да пътуваме, ако искаме, да заминем и да останем далеч, когато имаме нужда от усамотение.
Рейес отвори уста. И я затвори.
– Във филмите, които Парис ни кара да гледаме – продължи Лушън, – доброто винаги побеждава злото с извънредния акт на саможертва.
– Човешките филми не значат нищо. Ако го направим, може да бъдем прокълнати още повече. Да бъдем наказани, че се опълчваме срещу волята на боговете.
– Заради Мадокс, заради свободата, защо да не рискуваме?
– На Мадокс няма да му хареса – каза Рейес, но в гласа му вече също имаше надежда. – Мисля… Мисля, че би предпочел да задържи жената.
Това изказване я стопли, но тя не отстъпи. Не можеше и нямаше да позволи Мадокс да страда така нощ след нощ, знаейки, че е можела да направи нещо. Той беше платил за престъпленията си с лихвите.
„Око за око“ – помисли тя. Той ù беше дал спокойствие. Тя щеше да направи същото за него.
– Понякога това, което искаме, не е това, от което се нуждаем – каза Лушън. Гласът му беше пресипнал, но изразяваше копнеж. От какво ли се нуждаеше той?
– Добре – каза Рейес накрая.