– Довечера – настоя Ашлин. – Трябва да бъде довечера. – Тя не искаше Мадокс да страда повече, не искаше да рискува да размисли. – Само ми дайте, колкото можете повече време с него, става ли?
И двамата мъже кимнаха мрачно.
* * *
До края на деня Мадокс се грижеше за всяко желание на Ашлин. Храни я и я люби толкова много пъти, че тя загуби бройката. Говореше за плановете си за общото им бъдеще. За това как нейната работа може да помогне на воините в търсенето на кутията на Пандора, ако това е, което тя желае. Как щяха да се оженят и да прекарат всяка будна минута заедно, ако това е, което тя желае. Как щяха да търсят начин да я спасят от стареенето, за да имат цяла вечност заедно, ако това е, което тя желае. Щеше да създаде всичко, което тя поискаше, а тя можеше да му чете откъси от любовните си романи. Ако това е, което тя желае.
Тя се смя, дразни го, люби се с него, но в нея имаше тихо отчаяние, което той не разбираше. Тъга. Не я притисна, за да узнае причината. Имаха време. За първи път гледаше на времето като на приятел. Тя не разбра, че го е опитомила. Че е опитомила духа. И че сега и двамата съществуваха, за да ù доставят радост.
– Какво има, любима? – попита той. – Кажи ми и ще го поправя!
– Почти полунощ е – каза тя разтреперана.
Да. Сега разбра. Той се втренчи в нея. Седяха на ръба на леглото му и той държеше ръката ù в своята. Лунната светлина къпеше прекрасните ù черти, осветявайки тревогата в очите ù.
– Ще се оправя.
– Знам.
– Почти не боли, кълна се.
Тя се усмихна недоверчиво.
– Лъжец.
Смехът ù го стопли.
– Искам да останеш в друга стая тази нощ.
Тя поклати глава, гъделичкайки ръката му с кичури от косата си.
– Ще остана с теб.
Той въздъхна. В гласа ù имаше такава решителност.
– Добре. – Нямаше да си позволи никаква реакция след намушкването. Нямаше да издаде и звук, нямаше да помръдне и мускул. Щеше да умре с усмивка на лице. – Ние ще…
Рейес и Лушън влязоха в стаята по-мрачни, отколкото ги беше виждал някога. Той се зачуди на настроението им, но реши да не ги пита пред Ашлин. Нямаше причина да я натоварва допълнително точно сега и без това тя щеше да гледа как го убиват.
Мадокс целуна бързо Ашлин по устните, но тя сграбчи лицето му и го принуди да удължи целувката. Беше страстна, почти отчаяна. Той си позволи още миг. Богове, колко обичаше тази жена!
– Ще довършим това утре – каза той. Утре. Нямаше търпение.
Той легна на памучните чаршафи и се издърпа към таблата. Рейес заключи китките му, а Лушън глезените.
– Поне се обърни, когато започнат! – каза той на Ашлин.
Тя му се усмихна тъжно и клекна до него. Погали нежно бузата му и ласката ù беше като допир от крила на пеперуда.
– Знаеш, че те обичам.
– Да. – И знаеше, че никога не е бил толкова доволен от нещо в живота си. Тази жена беше неговото чудо. – А ти знаеш, че ще те обичам завинаги и след това.
– Слушай, Мадокс… Не обвинявай никого, освен мен, за това, става ли? Ти страда достатъчно, прекалено много и като жена, която те обича, от мен зависи да те спася. Знай, че го правя доброволно, защото ти означаваш за мен повече от собствения ми живот. Тя го целуна отново, този път бързо и се изправи. Обърна се към Лушън и Рейес. – Готова съм.
Веждите му се свиха от объркване. Последвано от ужас.
– Готова за какво? За какво да те обвинявам?
Рейес извади меча си и острието изсвистя във въздуха. Ужасът на Мадокс се усили.
– Какво става? Кажете ми! Веднага!
Никой не каза и дума, когато Рейес приближи Ашлин.
Мадокс напъна веригите си.
– Ашлин! Напусни стаята! Напусни стаята и не се връщай!
– Готова съм – прошепна тя отново. – Да отидем ли в друга стая?
– Ашлин! – изръмжа Мадокс.
– Не – каза Лушън. – Ти каза, че искаш максимална саможертва, помниш ли? Той трябва да гледа, за да разбере какво правиш за него.
Очите ù срещнаха очите на Мадокс и се изпълниха с непролети сълзи.
– Обичам те.
В този миг той осъзна точно какво планираха. Той се изви и се забори с веригите. Закрещя ругатни, които дори Парис не би изрекъл. През цялото време горещи сълзи се стичаха по бузите му.
– Не. Не прави това! Моля те, не прави това! Нуждая се от теб, Ашлин. Рейес, Лушън! Моля ви! Моля ви!
Рейес се поколеба. Преглътна.
И после намушка Ашлин в корема.
Мадокс изкрещя и напъна толкова силно, че металните брънки срязаха ръцете му чак до костта. Ако продължаваше така, щеше да загуби ръцете и глезените си. Не му пукаше. Само едно нещо имаше значение и това беше, че тя умира пред него.
– Не! Не! Ашлин!
От стомаха ù рукна кръв, която намокри тениската ù. Ашлин стисна устни и някак успя да остане тиха и на крака.