– Но смъртното проклятие…
– Е развалено. Кълна се. Вече не чувствам връзките му.
Забавлявайте се, момчета, защото сега вие също сте свободни от проклятието на Мадокс – гласът на Аня внезапно пропя. – Но не се тревожете! Сигурна съм, че демоните ви ще ви държат доста нещастни. Само не забравяйте сделката ни. Това е засега.
Тялото на Рейес се разтърси, а главата на Лушън се отметна назад. Те потрепериха, коленете им поддадоха и те се сринаха на земята. И двамата останаха там дълго време, дишайки тежко. Погледнаха едновременно нагоре и очите им се срещнаха.
– Вече не трябва да убивам Мадокс – каза Рейес зашеметен. – Придърпването на Смъртта му го няма. Няма го!
– Смъртното проклятие наистина е развалено – каза Лушън. Мадокс не беше чувал никога толкова радостни нотки в гласа му. – Благодаря ти, Ашлин. Благодаря! Ти си забележителен човек.
– Бих искала да кажа, че удоволствието е мое – подразни го тя с усмивка.
– Ти умря заради мен. – Мадокс съсредоточи цялото си внимание върху Ашлин. Само тя имаше значение сега. А той беше шокиран, завладян и ядосан. – Ти умря заради мен – изръмжа той.
– Бих го направила отново – каза тя. – Обичам те.
Той я завъртя и тя изписка щастливо.
– Никога повече, жено! Никога повече няма да ме напускаш.
– Никога.
– Рейес, Лушън. Вие ще напуснете тази стая веднага – каза той, без да откъсва очи от Ашлин.
Те излязоха от стаята тихо, оставяйки него и Ашлин насаме. Мадокс я съблече и целуна корема ù там, където беше намушкана.
– Нуждая се от теб – въздъхна тя.
И той се нуждаеше от нея. Сега и завинаги. Проникна в нея, неспособен да спре и изстена от удоволствие.
– Обичам те – каза ù той, бавно движейки се в нея.
– Аз също те обичам – въздъхна тя.
– Благодаря ти. За това, което направи. Благодаря! – Никой никога не беше жертвал толкова много за него. – Само… никога повече не позволявай да бъдеш убита! Разбра ли?
Тя се засмя, но той я погали дълбоко точно там, където ù харесваше, и смехът ù премина в стон.
– Тогава не се оставяй да бъдеш прокълнат отново, мой сладък принце!
– Прокълнат? Любов, аз бях благословен с неизмерима награда.
– Аз също, Мадокс – каза тя и двамата едновременно стигнаха до върха. – Аз също.
* * *
На следващия следобед Лушън свика среща.
Ашлин седеше в скута на Мадокс по-щастлива, отколкото някога е била. Всичките ù мечти се бяха сбъднали. Можеше да контролира способността си с мисли за Мадокс, а той можеше да спре гласовете изцяло. Истинската любов наистина побеждаваше всичко.
Тя вече имаше дори семейство. Истинско семейство, където спореха, караха се, но и се обичаха. Двете групи бяха сковани, а мъжете бяха дистанцирани един с друг, въпреки че бяха толкова учтиви, колкото беше възможно да бъдат демони. Тя беше решена да премахне тази пропаст, като сестра, каквато усещаше, че е.
След (обърнатото) намушкване повечето от воините се отнасяха с нея с уважение и привързаност. Разрошваха косата ù, когато я видеха, и се шегуваха, че е залепнала за Мадокс завинаги. Освен Болест, който все още се възстановяваше от раните си. Торин наистина ù намигна обаче. Ашлин знаеше, че мъжът сигурно се чувстваше ужасно, за това, че неволно беше отприщил болест в града. Ефектът беше унищожителен, да, но модерната медицина беше помогнала да бъде спряна заразата. Вероятно той можеше да се утеши с това. И когато оздравееше, щеше да помогне на воините да възстановят клуб „Дестини“ и да дадат нещо на града.
Животът беше хубав. Много по-хубав, отколкото някога си го беше представяла. Усмихна се.
Лушън застана пред всички и каза:
– Говорих със Сейбин, както знаете, и мисля, че трябва да му помогнем да намери кутията. Време е проклетото нещо да бъде намерено. Докато е някъде там, има опасност демоните ни да бъдат засмукани вътре. Което означава, че има опасност ние да умрем.
– Проклети Ловци! – каза Ашлин и Мадокс притисна с ръце кръста ù.
– Те са мъртви, убити от Болест – посочи Рейес.
Ашлин поклати глава, не ù харесваше, че трябва да го поправи.
– Вие сте убили част от тях. Но не всички. Макинтош беше просто вицепрезидент на Института. Никога не съм срещала президента през всичките години, докато работех там. Казаха ми, че никога не се появява на публични места. Не бях се замисляла преди, но сега това ми звучи съмнително. Има още много служители, пръснати по целия свят. И може би други Ловци, които дори не са свързани с Института.