Последва мърморене сред групата.
– Надявахме се кутията да е тук, в Будапеща – каза Сейбин. Той застана до Лушън и се намръщи, когато воинът се напрегна, сякаш очакваше нападение. – Разпитът на един Ловец ни доведе тук. Но…
– Не са открили и следа от кутията – довърши Лушън вместо него. – И искат помощта ни.
– Ако искате да помагам да търсите тази кутия, ще трябва да ми дадете някаква насока – каза Рейес. Беше на ръба на нервна криза и Ашлин знаеше, че това е, защото Даника се беше измъкнала от крепостта онази сутрин без да се сбогува. Никой не беше тръгнал след нея. Ашлин изпитваше тъга заради това, че загуби първата си приятелка, но знаеше, че така е по-добре.
По някое време трябваше да освободят Аерон.
Мадокс беше разказал на Ашлин за него и затова, че изпитва нужда да убие Даника и семейството ù. Това беше единственото тъмно петно в живота на Ашлин. Но Мадокс също така беше споменал, че Рейес е решен да защитава жената.
Ашлин предпочиташе да мисли, че Аня накрая ще помогне на Даника така, както беше помогнала на нея. Ако Аня можеше да помогне. Мадокс ù беше казал също, че Аня е признала, че Титаните я преследват. Аня беше някакво свръхестествено същество, което можеше да се появява и изчезва от сгради, да остава невидимо и да връща времето, но се страхуваше да не бъде нападната. Което значеше, че може да бъде нападната.
– Внимавай с тона, Болка! – каза Камео, заставайки от другата страна на Лушън. – Разваляш морала.
Добре, две тъмни петна, помисли Ашлин. Камео караше сърцето ù да плаче всеки път, когато погледнеше към тази тъжна жена. Тя се нуждаеше от любов. Обаче дотук никой от мъжете не изглеждаше заслепен от нея, колкото и красива да беше. Всички страняха, сякаш се страхуваха, че ще убият жената (или себе си), ако се приближат. Е, не бяха единствените мъже на света. Със сигурност някой можеше да се влюби в Нещастие.
– Ашлин е чула противоречиви истории – каза Мадокс. – Ще им кажеш ли?
Тя кимна.
– Според едната, кутията се пази от Аргус. Според другата, е скрита дълбоко в морето, пазена от Хидра, но не знам къде.
Всички изстенаха.
– Някаква идея откъде да започнем? – попита я Лушън.
Тя поклати глава.
– Аня спомена, че ще изплуват два храма – каза Мадокс. – Тези храмове вероятно са били използвани от боговете и не са били замърсени или плячкосани от хора. В мига, в който изплуват, някой от нас трябва да ги претърси. Може би ще намерим нещо, което да ни изведе на верния път.
– Чудесно. – Кимна Лушън. – Някой трябва да остане тук с Аерон и Торин и да пази крепостта.
– Двамата с Ашлин ще останем. Ще четем древни текстове.
– А аз ще слушам за следи в града – добави тя.
Мадокс я притисна по-близо до себе си и ù прошепна:
– Нуждая се от теб толкова силно.
– Добре. Защото планирам да се погрижа за всичките ти желания – каза му тя прелъстително.
Той се усмихна и сведе поглед към устните ù.
– Точно сега си те представям в черен кожен костюм с меч отстрани. Накарах Парис да купи такъв от града по-рано, защото знам колко харесваш секси дрехи.
Тя се разнежи до него, толкова изпълнена с любов, че чувството сякаш извираше от нея като поток.
– Когато го облека, ще се бия, за да защитя моята добродетел или ще се бия, за да отнема твоята?
– За да отнемеш моята, разбира се.
Възбудата затрептя и оживя в нея и Ашлин потрепери.
– Искаш ли да се чупим от срещата и да отидем в стаята ни? Ще ни разкажат по-късно.
– С огромно желание.
Станаха. И мъжът с най-мрачната склонност към насилие в целия свят подгони Ашлин със смях от стаята, оставяйки всички да се взират в тях, да се чудят и завиждат.
Може би и тяхното време щеше да дойде.
Кръвта на Лушън се сгорещи.
Всичко в Аня го зовеше, привличаше го. И ако не внимаваше, тя щеше да го плени. Беше толкова… обаятелна. Красива загадка.
Докато я гледаше, острата болка се върна в гърдите му и внезапно му стана трудно да си поеме въздух. В момента Аня изглеждаше спокойна, не приличаше на изкусителката в клуба. Седеше на люлка и слънцето я къпеше в златен ореол. Тя се люлееше леко напред и назад.
Изглеждаше унесена в мисли. Главата ù почиваше върху веригата, която държеше люлката за лоста. Копринената сребриста коса падаше по ръцете ù и галеше палавото ù лице на всеки няколко секунди.
Лушън беше поразен от почти неумолимия порив да я вземе в ръцете си и просто да я държи.