Дали някоя жена е изглеждала някога толкова уязвима? Дали някоя жена е изглеждала толкова самотна, докато ближе една от близалките, които е купила? Близалка, която можеше да открадне, но беше избрала да плати. Странно. Той би очаквал точно обратното от Анархия.
Розовият връх на езика ù се стрелна навън, обикаляйки розовата близалка. Коремът му се стегна в отговор. „Не. Никакви такива!“ Но заповедта не можа да намали желанието му.
Колкото и време да отнеме, каквото и да се наложи да направиш, но ми донеси тялото ù! – беше казал Кронос. – Или всички, които обичаш, ще страдат…
Лушън усети искра на гняв да минава през него, но бързо я стъпка. Без гняв. Без емоции. Той беше Смърт. Точно сега нямаше друга цел. Емоциите само щяха да го затруднят.
Колкото и време да отнеме… Гласът на Кронос отново отекна в ума му.
За миг, само за миг, Лушън се забавлява с възможността тази задача да му отнеме много време. Цяла вечност. „Знаеш какво става, когато се колебаеш. Този, който е предопределен да умре, страда от много по-лоша съдба, отколкото първоначално е предвидено.“
Той решително пристъпи напред. Под ботушите му изскърца чакъл и Аня повдигна рязко главата си. Погледите им моментално се срещнаха. Кристалните ù очи се разшириха, изпълнени с толкова наситена страст и с такъв копнеж, че сякаш го призоваваха.
Устните ù се отвориха шокирано, когато скочи на крака.
– Лушън!
Сладостта на гласа ù се смеси с аромата на ягоди и сметана, който тя излъчваше. Тялото му се напрегна, а решителността му отслабна. Отново. „Остани силен, проклет да си!“
Без да осъзнава в каква опасност се намира, тя остана на място, все още взирайки се в него през гъстия щит на миглите си.
– Как ме намери?
– Винаги ще бъда в състояние да те намирам – предупреди той, отговаряйки ù половинчато.
Тя го огледа от горе до долу с поглед, толкова горещ, че Лушън помисли, че може би мислено съблича дрехите му. Жените просто не го гледаха така. Вече не. А това, че тази го правеше… Той имаше проблеми да поддържа разстоянието и да контролира реакциите си. Ставаше все по-твърд с всяка изминала секунда.
– Значи си дошъл да довършим това, което започнахме, нали, Цветенце? – Тя изглеждаше нетърпелива.
– Не – каза той с равен тон. „Няма друг начин. Трябва да свършиш деянието.“
Сочните ù червени устни се нацупиха.
– Тогава защо… – Тя ахна и сложи едната си ръка на извития си хълбок. – Да не си дошъл да ме обидиш още повече? Защото трябва да знаеш, че няма да го понеса. Аз не съм безполезна.
– Не за това дойдох – каза той и този път добави: – Съжалявам, Аня, дойдох, да те убия.