Ашлин използва дървото като подпора, за да се изправи. Коленете ù трепереха и едва не поддадоха под тежестта ù. Внезапно отново усети ледения вятър и чу шепота на разговорите да приближава към нея. В нея се надигна отчаян вик.
Три стъпки, четири.
– Къде отиваш? – попита тя. – Не ме оставяй тук!
– Няма време да те заведа до заслон. Ще трябва да го намериш сама. – Той се завъртя и сега тя виждаше само широките му рамене и вдървения гръб. След малко той ù подхвърли през рамо: – Не се връщай на този хълм, жено! Следващия път няма да бъда толкова щедър.
– Няма да се върна. Където и да отиваш, ще те последвам. – Прозвуча като заплаха, да, но тя възнамеряваше да я спази.
Мадокс спря и извърна лице към нея, оголил зъби, с което изглеждаше още по-страшен.
– Бих могъл да те убия тук и сега, Стръв, както знам, че трябва. Как би ме последвала тогава?
Отново я нарече стръв. Сърцето ù туптеше неравномерно в гърдите, но тя срещна погледа му, надявайки се да изглежда упорита и решителна, а не просто вкаменена.
– Повярвай ми, предпочитам да го направиш, отколкото да ме оставиш тук сама с гласовете.
Проклятие, изсъскване от болка и той се преви на две.
Забравяйки перченето си, загрижена, Ашлин изтича до него. Прокара пръсти по гърба му и затърси рана. Болката, която можеше да сгърчи този извисяващ се звяр, трябва да беше мъчителна. Той я избута и тя се препъна от неочакваната сила.
– Не – каза той и тя можеше да се закълне, че говори с два различни гласа. Единият на мъж. Вторият… на нещо много по-могъщо. Отекна като гръмотевица в нощта. – Без докосване.
– Ранен ли си? – Тя се изправи, опитвайки се да не разкрива колко силно я засягаха действията му. – Вероятно мога да помогна. Аз…
– Махай се или ще умреш! – Той се завъртя и скочи напред, изчезвайки в нощта.
В ума ù се заби дърдорене, сякаш просто беше чакало заминаването му. Сега изглеждаше по-силно от преди, като рев, след безценното мълчание.
Langnak ithon kel moradni.
Препъвайки се в същата посока, която беше поел Мадокс, Ашлин запуши уши.
– Чакай! – изстена тя. „Млъкнете, млъкнете, млъкнете!“ – Чакай! Моля те!
Кракът ù се заплете в счупен клон и тя отново се строполи на земята. Остра болка проряза глезена ù. Скимтейки, тя се изправи на ръце и колене и запълзя.
Ate iteleted let minket verzejbe.
Не можеше да спре. Трябваше да го настигне. Вятърът се нахвърли върху нея, остър като камите, които Мадокс носеше.
Гласовете вдигаха врява.
– Моля те! – извика тя. – Моля те!
Свиреп рев разцепи нощта, разтърсвайки земята и дърветата.
Внезапно Мадокс се озова отново до нея, удавяйки гласовете.
– Глупава Стръв – изплю той. И повече на себе си добави: – Глупав воин.
Тя обви ръце около него, плачейки от облекчение. Хвана се здраво. Не искаше да го пусне никога, дори ако той продължаваше да носи онази зловеща скелетна маска. По бузите ù се стичаха сълзи, които замръзваха върху кожата ù.
– Благодаря ти. Благодаря, че се върна. Благодаря! – Тя зарови глава във врата му, точно както беше искала да направи по-рано. Когато бузата ù забърса голата му кожа, тя потрепери, топлите тръпки отново пробягаха през нея.
– Ще съжаляваш за това – каза той, премятайки я през рамо като чувал с картофи.
Не ù пукаше. Тя беше с него, гласовете ги нямаше и само това имаше значение.
Мадокс вървеше бързо, лавирайки около призрачните дървета. От време на време изпъшкваше сякаш от болка. Изръмжаваше сякаш от ярост. Ашлин го молеше да я пусне, за да му спести тежестта си, но той стисна вътрешната част на бедрото ù в мълчалива заповед да млъкне, по дяволите. Накрая тя се отпусна върху него и просто се наслаждаваше на пътуването.
Само ако тази радост можеше да продължи.
ТРЕТА ГЛАВА
„Прибери се, прибери се, прибери се!“ – припяваше Мадокс заповедта в ума си, опитвайки се да се разсее от болката. Опитвайки се да задуши подтика да извърши насилие, подтик, който нарастваше постоянно. Жената – Ашлин, подскачаше на рамото му като нежелано напомняне, че би могъл да се пречупи във всеки един момент и да убие всичко около себе си. И особено нея.
Искаше да се удавиш в жена – подигра му се духът. – Ето твоят шанс. Удави се в нейната кръв!
Ръцете му се свиха в юмруци. Трябваше да помисли, но не можеше през болката. Тя беше споменала сила, беше помолила за помощта му. Нали? Част от това, което беше казала, се изгуби сред рева в главата му. Той знаеше със сигурност само това, че трябваше да я зареже, както беше възнамерявал.