Но беше чул измъчения стон на нейния вик – от типа полудял стон, който самият Мадокс често беше искал да изпусне. Нещо дълбоко в него беше реагирало и той усети огромна потребност да ù помогне, да докосне меката ù кожа само още веднъж. Потребност, която някак бе по-силна от Насилие. Удивителен, невероятен подвиг.
И той се беше върнал при нея, въпреки че знаеше, че тя е в по-голяма опасност с него, отколкото сама в гората. Въпреки че знаеше, че тя най-вероятно е била пратена да го разсее и да помогне на Ловците да получат достъп до крепостта.
„Глупак.“ Сега тя беше провесена върху него, женският ù аромат дразнеше носа му, а меките ù извивки бяха на разположение да ги изследва.
Или я посечи – подтикна го демонът.
Тя беше безумно красива и беше лесно да разбере защо Ловците я бяха пратили. Кой би искал да обезобрази такава женственост? Кой би отпратил такава очевидна чувственост. Изглежда не и той.
„Глупак“ – отново изруга Мадокс наум. Ловци! Наистина бяха в Будапеща. Татуировките им бяха мрачно напомняне за онези мрачни, мрачни дни в Гърция. Явно отново бяха тръгнали за кръв, защото всеки от четиримата мъже, следващи Ашлин, носеше оръжие и заглушител. За смъртни се бяха били с експертно умение.
Мадокс беше излязъл победител в тази кървава среща, но не беше се измъкнал невредим. Кракът му беше срязан и едно от ребрата му със сигурност беше пукнато.
Времето, изглежда, само беше изострило уменията им.
Чудеше се как щеше да реагира Ашлин, когато разбере, че ги няма. Щеше ли да плаче? Да пищи? Да ругае? Щеше ли да го нападне с породена от скръбта ярост?
Дали и други чакаха в града?
В момента не можеше да се принуди да се тревожи за това. Когато хвана Ашлин в ръцете си, той беше увлечен. Адът, който беше животът му, моментално се беше оттеглил, оставяйки само… нещо, което той не мислеше, че може правилно да назове. Желание, може би. Не. Той отхвърли тази дума моментално. Тя не можеше да обясни дълбочината на прилива, на жегата.
Моментално обсебване, вероятно.
Каквото и да беше, не му харесваше. Беше по-силно от всичко, което беше преживял преди, и заплашваше да го контролира. Мадокс не се нуждаше от друга сила, която да се опитва да дърпа конците на живота му.
Тя беше толкова… прелестна. Толкова прелестна, че почти го болеше да я гледа. Кожата ù беше гладка и мека, като канела, изсипана в буркан с мед, а после разбъркана до крем. Очите ù бяха в същия оттенък на мед и толкова завладяващи, че караха гърдите му да го болят. Не беше виждал смъртен да изглежда толкова измъчен и усещаше, че помежду им има странна прилика.
Когато кичури от дългата ù копринена коса, също в цвета на мед, но изпъстрени с бакърено и кварц, се бяха навивали около лицето ù, го беше заболяло. Беше му се приискало. Беше му се приискало да докосне, да вкуси. Да погълне. Да изпие. Но не беше искал да я нарани. Това все още го учудваше.
„Ашлин.“ Името ù, прошепнато в ума му, беше нежно, като самата жена. Да я отведе в крепостта, беше против правилата, беше заплаха за най-пазените им тайни. Трябваше да се засрами от себе си, затова, че я носи натам, вместо надалеч, а тя трябваше да плаче от ужас.
Очевидно думата трябва не значеше нищо за тях.
Защо не плачеше тя? Още по-важно, защо не беше плакала? Когато ù се беше нахвърлил, явно опръскан с кръвта на съюзниците ù, лицето ù беше осветено от възхитителна усмивка и сочните ù устни бяха показали съвършени бели зъби.
Спомняйки си тази усмивка, Мадокс усети разтърсване от заслепяваща възбуда. Но усещаше и объркване. Беше минала цяла вечност, откакто за последно си беше имал работа със Стръв, но не можеше да си спомни примамките на Ловците някога да са били толкова искрени в задоволството си.
Дори Хади, Стръвта, която беше помогнала да бъде съкрушен Баден – пазителя на Подозрение. Хади беше изиграла ролята на малтретирана и уплашена душа до съвършенство. Виждайки я, Баден беше решил да действа без подозрение за първи път, откакто демонът му се беше настанил в него. Или може би не. Мадокс винаги се беше чудил дали мъжът не беше искал да умре. Ако беше така, желанието му се беше сбъднало. Беше намушкан в гърлото мигове след като беше отворил сърцето си за Хади, която на свой ред беше пуснала въоръжените Ловци вътре.
Най-вероятно самото намушкване нямаше да убие Баден. Но след това Ловците го бяха обезглавили. Баден нямаше шанс. Дори безсмъртен не можеше да се възстанови след нещо подобно.
Баден беше добър човек, добър воин и не беше заслужил такъв кървав край. Мадокс, обаче…