„Моето убийство би било оправдано.“
Стръвта, която им бяха изпратили преди Хади, беше прелъстила Парис. Не че нещо такова изискваше много усилия. По време на акта Ловците бяха изпълзели в спалнята на жената и бяха намушкали воина в гърба, в опит да го отслабят, преди да опитат да му отрежат главата.
Но Парис, превъзбуден от секса и въпреки раната, беше успял да се освободи с бой и беше убил всички около себе си.
Мадокс не можеше да си представи, че жената в ръцете му е достатъчно страхлива, за да удари в гръб. Беше се изправила срещу него и не се беше отдръпнала, дори когато духът в него крещеше за освобождение. Може би Ашлин беше невинна. Той не беше открил камери или динамит по дърветата, където тя се беше бавила. Може би…
– Може би си по-глупав, отколкото осъзнаваш – промърмори той.
– Какво?
Той я пренебрегна със съзнанието, че така е по-безопасно. Гласът ù беше мек и жив и насъскваше духа, подигравателно с нежността си. По-добре да я държи тиха.
Най-после забеляза тъмния ронлив камък на крепостта. Не съвсем навреме. Разкъсваща болка проряза корема му и едва не го събори на земята.
Насилие се вливаше във вените му и трептеше в кръвта му. Убий! Нарани! Осакати!
– Не.
Убий, нарани, осакати!
– Не!
Убий,нарани, осакати!
– Мадокс?
Духът изрева отчаян, толкова отчаян за освобождение. „Бори се с него! – заповяда си той. – Остани спокоен!“ Той пое въздух в дробовете си, задържа го и бавно го освободи.
Убийнараниосакати! Убийнараниосакати!
– Ще устоя. Аз не съм чудовище.
Ще видим…
Ноктите му се удължиха. Ръцете го сърбяха в безжалостен подтик да удари. Ако не се успокоеше, скоро щеше да нападне всичко и всеки, който попаднеше в обсега му. Щеше да убие без милост, без колебание. Щеше да унищожи този дом камък по камък с ритници и нокти. Яростно. Щеше да унищожи всеки вътре в него. А по-скоро щеше да гори в ада цяла вечност, отколкото да направи такова нещо.
– Мадокс? – каза Ашлин отново. Сладкият ù глас се понесе към ушите му като настойчива молба, която беше отчасти успокоителна като балсам и отчасти възбуждаща. – Какво?…
– Тишина! – Той я издърпа от рамото си, но все още я държеше здраво, когато връхлетя през предната врата, почти изтръгвайки дървото от пантите. Посрещнаха го ядосаните гласове на Торин, Лушън и Рейес. Те стояха във фоайето и се караха.
– Не трябваше да му позволяваш да излиза – каза Лушън. – Той се превръща в животно, Торин, той унищожава…
– Спрете! – извика Мадокс. – Помогнете ми!
И тримата мъже се извъртяха към него.
– Какво става? – настоя Рейес. Когато видя Ашлин, зяпна. По лицето му се изписа шок. – Защо си донесъл жена в къщата?
Чули врявата, Парис и Аерон нахлуха във фоайето с изопнати лица. Когато забелязаха Мадокс, се отпуснаха.
– Най-после! – каза Парис, очевидно облекчен. Но и той забеляза Ашлин. Ухили се. – Супер! Подарък? За мен?
Мадокс оголи зъби.
Убий ги! – умоляваше Насилие вече с прелъстителен шепот. – Убий ги!
– Не трябваше да сте тук – думите с мъка се откъсваха от гърлото му. – Вземете я и се махайте! Преди да е станало късно.
– Вижте го! – каза Парис. Облекчението и развеселеността бяха изчезнали. – Вижте лицето му!
– Процесът е започнал вече – каза Лушън.
Думите пришпориха Мадокс да действа. Не искаше да пусне Ашлин дори в лудостта си, но я хвърли към групата. Лушън я хвана без усилие. В мига, когато с цялата си тежест стъпи върху краката си, тя трепна. Сигурно си е изкълчила глезена на хълма, осъзна Мадокс, а загрижеността му за част от секундата взе превес над жаждата за кръв.
– Внимавай с крака ù! – нареди той.
Лушън я пусна, за да погледне глезена ù, но Ашлин се изтръгна от него и закуцука обратно към обятията на Мадокс. Загрижеността му се усили, когато ръцете му я обгърнаха. Тя трепереше. Но миг по-късно не го интересуваше. Умът му се замъгли и жестокостта заличи всяка емоция по пътя си.
– Пусни ме! – изръмжа той и я избута.
Жената се притискаше към него.
– Какво има?
Лушън я сграбчи, дръпна я назад и я стисна в желязна хватка. Ако беше докосвала Мадокс секунда повече, той можеше да я разкъса с нокти. Така заби ръце в близката стена.
– Мадокс – каза тя с несигурен глас.
– Не я наранявайте! – думите бяха повече за него самия, отколкото за другите. – Ти! – изръмжа той, сочейки Рейес с окървавен пръст. – Спалнята! Сега! – Не изчака за отговор, а затропа нагоре по стълбите.
Чу Ашлин да се бори да се освободи и да вика: