– Но аз искам да остана с него.
Прехапа вътрешната страна на бузата си, докато не усети кръв. Позволи си да надзърне през рамо.
Когато Лушън затегна хватката си около борещата се Ашлин, тъмната му коса забърса раменете ù; нуждата от кръв у Мадокс се усили. Едва не промени посоката и не изтича обратно към фоайето, за да разкъса приятеля си на парчета. „Моя! – крещеше умът му. – Моя. Аз я намерих. Никой освен мен няма да я пипа.“
Мадокс не беше сигурен дали духът или самият той мисли по този начин, а и не му пукаше. Просто искаше да убие. Да, да убие. Ярост, такава ярост избухна в него. И той наистина спря. Наистина промени посоката. Щеше да разсече Лушън на две и да покрие пода с кръвта на приятеля си.
Унищожи, унищожи, унищожи! Убий!
– Той ще нападне – предупреди Лушън.
– Махнете я от тук! – извика Торин.
Лушън извлече Ашлин от стаята. Уплашените ù викове отекваха в ушите на Мадокс, което само успя да увеличи мрачните му потребности. Образът на бледото ù прелестно лице проблясваше в ума му отново и отново, докато стана единственото, което виждаше. Тя беше ужасена. Доверяваше му се, искаше го. Ръцете ù се бяха протегнали към него.
Стомахът му беше пареща купчина от пулсираща агония, но той не забави стъпка. Полунощ щеше да настъпи всеки миг и той щеше да умре, но щеше да отведе всеки тук със себе си.
Да, те трябва да бъдат унищожени.
– А, по дяволите! – промърмори Аерон. – Демонът го е превзел напълно. Трябва да го усмирим. Лушън, върни се тук! Бързо!
Аерон, Рейес и Парис пристъпиха напред. За секунда Мадокс извади камите си и ги изстреля. Тримата мъже очакваха нападението и го отбегнаха. Сребърните остриета прелетяха над тях и се забиха в стената. Две секунди по-късно мъжете бяха върху него и той лежеше по гръб. Юмруци се забиха в лицето, в корема и в слабините му. Той се бореше. Ревеше, ръмжеше и удряше.
В челюстта му се заби пестник, измествайки костта. Коляно притисна чувствителната плът между краката му. Той още се бореше. И докато битката се разгорещяваше, воините успяха да го извлекат нагоре по стълбите до стаята му. Мадокс мислеше, че чува Ашлин да хлипа, мислеше, че я вижда да се опитва да откъсне тримата мъже от него. Той замахна с юмрук и удари нещо – нос. Чу вой. Усети задоволство. Искаше още кръв.
– Проклятие! Сложи му оковите, Рейес, преди да счупи шибания нос на някой друг!
– Твърде силен е. Не съм сигурен още колко мога да го удържа.
Докато се бореше, минаха минути, може би вечност, после студеният метал се сключи около китките и глезените му. Мадокс се извиваше и опъваше, а оковите се впиваха в плътта му.
– Копелета! – болката в корема му беше нетърпима, вече не беше спорадична, а постоянна. – Ще ви убия. Ще взема всички вас с мен в ада.
Рейес се изправи над него. Мрачен блясък на решителност и съжаление излъчваше лицето му. Мадокс се опита да го повали като вдигна колене и ритна, но веригите удържаха. Воинът също остана на място, изтегляйки дълъг заплашителен меч.
– Съжалявам – каза дрезгаво Рейес, когато часовникът отбеляза часа. И тогава намушка Мадокс в корема.
Металът сряза чак до гръбнака му, преди да напусне тялото му. От раната мигновено се изля кръв и намокри гърдите и корема му. Жлъч пламна в гърлото и в носа му. Той изруга, опъна се.
Рейес го промуши отново. И отново.
Болката… агонията… Усещаше кожата си като прогорена. Три от пробожданията бяха достатъчни да прободат костите, а органите му вече бяха разкъсани и всеки от тях беше точка на страдание. Но той още се бореше, още усещаше отчаяния подтик да убие. Тогава една жена изкрещя:
– Спрете! Убивате го!
Когато гласът ù проби съзнанието на Мадокс, борбата му стана още по-дива. Ашлин. Неговата жена от гората. Неговата. Да стигне до нея, трябваше да стигне до нея. Трябваше да я убие… не! Трябваше да я спаси. Да убие… да спаси… двете желания се бореха за надмощие. Той се изви във веригите. Металните окови се забиха по-дълбоко в китките и глезените му, но той се изправи и ритна. Леглото потрепери от силата на движението му и таблите се изкривиха с трясък.
– Защо правите това? – извика Ашлин. – Спрете! Не го убивайте! Боже мой, спрете!
Рейес го намушка отново.
Черна паяжина падна върху зрението му, когато огледа стаята. Парис, видя той замъглено, крачеше към Ашлин. Стигна до нея и я обви с ръце. Тя беше като джудже в прегръдката на по-големия мъж, скрита в сянката му. Сълзи блестяха в тези кехлибарени очи и по твърде бледите ù бузи.
Тя се бореше, но Парис я държеше здраво и я извлече от стаята.