Мадокс нададе животински рев. Парис щеше да я прелъсти. Щеше да я съблече и да я вкуси. Тя нямаше да може да устои, никоя жена не можеше.
– Пусни я! Веднага! – той се напъна толкова яростно да се освободи, че един кръвоносен съд се пръсна в главата му. Зрението му се помрачи напълно.
– Махни я от тук и я дръж навън! – Рейес намушка Мадокс още веднъж. Петият удар. – Тя го прави по-побъркан от обикновено.
„Трябва да я спася. Трябва да стигна до нея.“ Звукът на тракащите вериги се смеси с пухтенето му, докато се бореше още по-силно.
– Съжалявам – прошепна отново Рейес.
Най-после и шестият удар беше нанесен.
Тогава всичката сила на Мадокс се оттегли от него. Духът се укроти, отдръпна се дълбоко в подсъзнанието му.
Край. Беше сторено.
Той лежеше на кревата, подгизнал в собствената си кръв, неспособен да мърда или да вижда. Болката не го напусна, нито изгарянето. Не, бяха се усилили, бяха повече част от него, отколкото собствената му кожа. Топла течност клокочеше в гърлото му.
Лушън (той знаеше, че е Лушън, защото разпозна измамливо сладкия аромат на Смърт) коленичи до него и потупа ръката му. Това означаваше, че краят беше близо, толкова мъчително близо.
Но за Мадокс истинското мъчение едва започваше.
Като част от смъртното проклятие той и Насилие щяха да прекарат остатъка от нощта, изгаряйки в ямите на ада. Той отвори уста да говори, но излезе само кашляне. Още и още кръв нахлуваше в гърлото му и го задушаваше.
– На сутринта ще даваш много обяснения, приятелю – каза Лушън и добави нежно: – Умри сега! Ще отведа душата ти в ада, както се изисква, но този път може да ти се поиска да останеш там, ъ… вместо да се разправяш с бедата, която доведе в нашия дом.
– М-момичето – успя накрая да каже Мадокс.
– Не се тревожи! – каза Лушън. Какъвто и въпрос да имаше, той го запази за себе си. – Няма да я нараним. Тя ще бъде твоя, ще се оправиш с нея на сутринта.
– Недокосната. – Мадокс знаеше, че искането беше странно, защото никой от тях никога не беше притежавал жена. Ашлин обаче… Той не беше съвсем сигурен какво иска да прави с нея. Знаеше какво би трябвало да направи… и какво не би могъл. Но това нямаше никакво значение в този момент. Защото повече от всичко той знаеше, че не иска да дели.
– Недокосната – настоя той слабо, когато Лушън не каза нищо.
– Недокосната – съгласи се Лушън накрая.
Миризмата на цветя се усили. Мина време, необходимо за един удар на сърцето, и Мадокс умря.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
– Коя си ти и откъде познаваш Мадокс?
– Пусни ме! – Ашлин се гърчеше и въртеше, опитвайки се да се освободи от желязната хватка на мъжа. Глезенът ù туптеше, но не ù пукаше. – Те го убиват там! – О, Боже! Те наистина го убиваха. Намушкваха го отново и отново. Имаше толкова много кръв… такива ужасни крясъци. Повдигна ù се, когато си спомни.
Тя все още чуваше гласовете, и се чувстваше по-измъчена от всякога.
– Мадокс ще се оправи – каза ù мъжът. Мадокс беше счупил носа му, тя беше видяла, но носът се беше възстановил почти мигновено. Нямаше дори следа от кръв по лицето му. Сега той махна едната си ръка от кръста ù, за да погали слепоочието ù и нежно да приглади назад кичур коса. – Ще видиш.
– Не, няма да видя – едва не захлипа тя. – Пусни ме!
– Колкото и да не искам да ти откажа, ще трябва. Ти му причиняваш прекалено мъчение.
– Аз му причинявам прекалено мъчение? Не съм аз тази, която го намушка. Сега ме пусни! – Без да знае какво друго да направи, тя застана неподвижно и се вторачи в него. – Моля те! – Той имаше яркосини очи и кожа, бледа като мляко. Косата му беше пленителна комбинация от кафяво и черно. Беше по-красив от всеки, който някога беше виждала. Твърде съвършен, за да е истински.
А всичко, което тя искаше, беше да избяга от него.
– Успокой се! – Той се усмихна с ленива, прелъстителна усмивка. Явно упражнявана, дори според нейното необучено око. – Няма от какво да се страхуваш с мен, разкошна. Аз съм създаден за удоволствие.
Ярост и страх, тъга и безсилие ù дадоха сила и храброст. И тя го зашлеви. Той току-що беше гледал как някой намушква Мадокс и не беше сторил нищо, за да го спре. Просто беше гледал как намушкват Мадокс, а сега смееше да флиртува с нея. Тя имаше от какво да се страхува с него.
Усмивката му изчезна и той ù се намръщи.
– Ти ме удари. – В тона му имаше изненада.
Тя отново го зашлеви.
– Пусни ме!
Дълбока бръчка се вряза между двете му вежди. Той разтри буза с една ръка и я задържа с другата.