– Жените не ме удрят. Жените ме обичат.
Тя вдигна длан, готова да го удари отново.
Той въздъхна и каза:
– Добре. Върви! Писъците на Мадокс спряха. Съмнявам се да можеш да го разстроиш сега, когато със сигурност е мъртъв. – И ръката му се отдръпна от нея.
Ашлин не му даде време да промени намерението си. Внезапно освободена, тя скочи напред и затича по коридора, въпреки болките в глезена. Когато влезе в стаята и видя пропитото с кръв легло и неподвижното тяло, тя спря рязко.
Боже мой!
Очите на Мадокс бяха затворени, а гърдите му изобщо не се повдигаха.
От нея се откъсна ридание и тя покри уста с трепереща ръка. Парещи сълзи изпълниха очите ù.
– Те те убиха! – тя изтича до леглото и обви страните на Мадокс в длани, като се наведе бавно. Клепачите му не се отвориха. От носа му не излезе дъх. Кожата му вече беше студена и бледа от загубата на кръв.
Тя беше закъсняла.
Как може някой толкова силен и жизнен да бъде унищожен толкова грубо?
– Коя е тя? – попита някой.
Тя се обърна стресната. Убийците на Мадокс стояха отстрани, разговаряйки помежду си. Как можа да ги забрави? На всеки няколко секунди поглеждаха към нея. Никой от тях не заговори право на нея. Продължиха разговора си, сякаш тя нямаше значение. Сякаш Мадокс нямаше значение.
– Трябва да я отведем в града, но тя видя твърде много – каза суров глас. Най-студеният и най-безчувствен глас, който беше чувала. – Какво е мислил Мадокс?
– През цялото това време съм живял с него и не знаех как страда – каза тихо приличен на ангел блондин със зелени очи. Той беше облечен изцяло в черно и носеше ръкавици, които стигаха чак до бицепсите му. – Винаги ли е така?
– Не винаги, не – каза този, който беше държал меча. – Обикновено е по-примирен. – Погледът му беше суров, а тонът му измъчен. – Жената.
„Убиец!“ – изплака вътрешно Ашлин. Искаше ù се да нападне всички. През целия си живот способността ù беше разкривала повече лошо, отколкото добро, като я беше принуждавала да слуша гласове от различни векове – от омразни обвинения и дори писъци от ужас. А единственият мъж, който ù беше дал някаква степен на спокойствие, беше жестоко убит.
„Направи нещо, Дароу!“ Тя разтри парещите си очи с опакото на китката си и се изправи на нестабилните си крака. Какво можеше да направи? Те я превъзхождаха. Бяха по-силни от нея.
Силно татуиран мъж ù се намръщи. Имаше подстригана по войнишки кестенява коса, две обици на веждата и меки, пълни устни. Имаше също повече мускули от световен шампион по бодибилдинг. Щеше да е красив (като за сериен убиец), ако не бяха татуировките.
Дори бузите му бяха изрисувани с бурни картини на войни и оръжия.
Очите му бяха в същия оттенък на виолетово като на Мадокс, но в тях нямаше дори намек за топлина или емоция. Кръв покапа от носа му, когато разтри с два пръста брадичката си.
– Трябва да направим нещо с момичето – отново този студен, безчувствен глас. – Не ми харесва да е тук.
– Дори така да е, Аерон, няма да я докосваме – този мъж имаше черна коса, която беше като тъмен ореол около главата му и различни очи – едното кафяво, другото синьо. Лицето му беше цялото в белези. На пръв поглед беше противен. Но ако се вгледаш по-внимателно – имаше нещо почти хипнотизиращо в него, усилено от аромата на рози, който се носеше от него. – Утре сутрин тя ще бъде в същото състояние, в което е сега. Дишаща и облечена.
– Типично за Мадокс, да ни отнема забавлението.
Сърдитият глас дойде иззад нея и тя изписка и се завъртя. Красив мъж с бледа кожа стоеше на вратата. Гледаше я с такъв глад в очите, сякаш си я представяше гола и видяното му харесваше.
Тръпки побиха цялото ù тяло. Копелета, всички те! Подивелият ù поглед обходи стаята и се спря на окървавения меч, който безгрижно беше хвърлен на пода. Мечът, който беше срязал Мадокс, сякаш той не беше нищо повече от тънък пласт коприна.
– Искам да знам коя е тя – каза със студен глас татуираният Аерон. – И искам да знам защо Мадокс я е довел тук. Той знае правилата.
– Сигурно е била една от хората на хълма – каза ангелът, – но това все още не обяснява защо я е довел сред нас.
Тя щеше да се изсмее, ако не беше на ръба на срива. „Трябваше да послушам Макинтош.“ Тук наистина живееха демони.
– Е? – подсети ги Аерон. – Какво ще правим с нея?
Всички мъже отново се обърнаха към нея и Ашлин се хвърли към меча. Пръстите ù се свиха около дръжката и тя се изправи, насочила върха в тяхна посока. Мечът беше по-тежък, отколкото изглеждаше, и ръцете ù моментално започнаха да треперят под тежестта му, но тя го задържа здраво.