Мъжете просто я огледаха с любопитство. Липсата на страх у тях не я обърка. Тя познаваше Мадокс едва от скоро, но в нея имаше нещо диво, тя скърбеше от загубата му и настояваше лично да отмъсти за смъртта му.
„Мадокс.“ Името му, прошепнато в ума ù. Нямаше го. Завинаги. Стомахът ù се сви болезнено.
– Трябва да ви убия, всички вас. Той беше невинен.
– Невинен? – присмя се някой.
– Тя иска да ни убие. Ловците наистина са дошли за нас тогава – каза Аерон с покруса.
– Един ловец не би нарекъл Мадокс невинен. Дори на шега.
– Една Стръв няма да се поколебае. Спомни си, че всяка дума от устите им беше лъжа, въпреки че лицата им винаги бяха открити.
– Гледах на монитора си как Мадокс убива четиримата мъже. Нямаше да го направи, ако бяха невинни. А се съмнявам, че някакво съвпадение е довело невинна жена в гората по същото време.
– Мислиш ли, че има някакви умения с меч?
Сумтене.
– Не, разбира се. Виж как го държи!
– Малката е смела обаче.
Ашлин ги зяпаше. Едва смогваше да следи разговора.
– На никого ли не му пука, че тук беше убит човек? Че вие сте тези, които го убиха?
Облеченият в черно ангел се засмя, наистина се засмя, но в зелените му очи имаше страдание.
– Повярвай ми, Мадокс ще ни благодари утре сутрин.
– Ако първо не ни убие затова, че сме тук – отговори някой.
За нейно учудване няколко от мъжете се засмяха. Всички заклатиха глави в искрено съгласие. Само този, който беше нанесъл фаталните рани, остана мълчалив. Продължаваше да се взира в тялото на Мадокс, а изражението му беше белязано от агония и вина. Добре. Тя искаше той да страда за това, което беше направил.
Онзи чувственият, който смяташе, че никоя жена не може да му устои, сведе поглед към нея и ù отправи още една ленива, прелъстителна усмивка.
– Остави меча, сладка, преди да се нараниш!
Тя го задържа здраво стиснат.
– Ела и го вземи от мен, ти… ти… животно! – думите излетяха от устните ù, без да може да прикрие предизвикателството. – Може да нямам никакви умения с мечове, но ако ме доближиш, аз ще те нараня.
Имаше въздишка. Смях. Промърморено: „Що за жена може да устои на Парис?“.
– Казвам да я заключим в тъмницата. – Това беше казано от онзи, наречен Аерон. – Не се знае какво ще направи тя иначе.
– Съгласен – отговориха като ехо другите.
Промъквайки се към вратата, Ашлин поклати глава и стисна меча още по-здраво.
– Тръгвам си. Чувате ли ме? Тръгвам си. И запомнете нещо от мен! Ще бъде въздадено правосъдие. Всеки от вас ще бъде арестуван и екзекутиран.
– Мадокс може да реши какво да прави с нея на сутринта – каза спокойно този с различните очи, пренебрегвайки я.
Сякаш Мадокс можеше да решава нещо сега.
Брадичката ù потрепери. Очите ù се разшириха, когато всички негови убийци закрачиха към нея с решителност.
* * *
Не ме наранявай! Моля те, не ме наранявай!
Пауза. Щракване.
Болезнен вик.
Ръката ми! – раздиращи хлипове. – Ти ми счупи шибаната ръка! – Ръката на Ашлин туптеше от съчувствие. – Аз не съм… направил нищо… лошо.
Гласовете се бяха върнали с пълна сила.
Тя се сгуши на пода на тъмната влажна килия, трепереща и уплашена.
– Исках само да намеря някой, който може да ми помогне – прошепна тя. Вместо това беше попаднала право в приказка на братя Грим, но щастлив край не се виждаше.
Ще го направя. Ще го направя. Просто… се нуждая… от един миг.
Едностранчивият разговор се набиваше в ума ù от цяла вечност и изглеждаше като фалшив концерт от гняв, отчаяние и болка. Но над него се носеше един единствен глас. На Мадокс. Не глас от миналото, а спомен. Изблик от писъци.
– И ти напусна Института за това – тя поклати глава от скръб и възмущение, като се опитваше да убеди себе си, че този ден не е нищо повече от кошмар. Че един мъж не беше убит пред очите ù. Намушкан. Неколкократно. Но тя знаеше истината. Виковете му… Боже, виковете му. Яростта му, че е окован и бит, мъчението му – това беше по-лошо от всичко, което беше чувала от друго човешко същество.
Сълзи потекоха от очите ù. Тя не можеше да изхвърли образа му от главата си. Образът му преди да умре и образът му след това. Сурово красиво лице, почти диво в своята напрегнатост. Лицевите кости хлътнали. Виолетовите очи ярки. Виолетовите очи затворени. Високо загоряло и мускулесто тяло. Потрошено, окървавено, безжизнено тяло.
Тя проплака.
След като я набутаха в тази килия, убийците на Мадокс бяха обещали да ù донесат одеяла и храна. Клетвата беше дадена преди векове, но никой не се беше върнал. Ашлин беше доволна. Не искаше да ги вижда повече. Предпочиташе да търпи студа и глада.